Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

„… границата с Йемен. Ще се опитаме да ги спрем, преди Да я пресекат.“ Втренчено погледна написаното. Изтръпнал от възможността…

Омаха му махна от съседния компютър.

— Завиха по страничния път!

Пейнтър щракна върху бутона за изпращане. Писмото изчезна, но не и чувството му за вина.

— Хайде. — Омаха тръгна към изхода. — Можем да скъсим разстоянието.

Пейнтър го последва. На вратата хвърли последен поглед към компютъра, на който беше работил. Налагаше се да постъпи така.

3 декември. 17:55

Дофарските планини

Сафиа гледаше през прозореца, докато джипът правеше поредния завой през планинските възвишения. След като напуснаха магистралата, асфалтът скоро беше отстъпил на груба чакълена настилка, която на свой ред се превърна в черен, изровен от коловози път. Движеха се бавно, най-вече заради дълбокия пролом вляво от пътя.

Долината в ниското се точеше в тъмни отсенки на злачно зелено и изчезваше в сенките близо до дъното, докато слънцето залязваше на запад. Пръснати баобаби стърчаха тук-там по склона, чудовищни дървета с преплетени дънери, сякаш пренесени от някоя древна епоха. Навсякъде земята се гънеше в нюанси на изумрудено с плащ от шарени сенки. Водопад лъщеше между две възвишения в далечината, пръските му искряха под последните лъчи на слънцето.

Ако примижеше, Сафиа почти можеше да си представя, че внезапно се е озовала обратно в Англия.

Пищната зеленина в този високопланински район изцяло се дължеше на ежегодните мусонни ветрове кареефи, които запояваха подножието и самите планини с почти постоянен мъглив ръмеж от юни до септември. Дори и сега, докато слънцето залязваше, духаше постоянен вятър. Небето отгоре беше потъмняло до сиво под балдахин от пухкави облаци, които докосваха по-високите върхове.

По пътя им дотук радиото беше настроено на местен новинарски канал. Касандра се беше ослушвала за репортажи във връзка с продължаващите спасителни работи по „Шабаб Оман“. Засега не бяха открити оцелели, а морето се бунтуваше с наближаването на нова буреносна система. Ала основната тема на метеорологичните прогнози бяха новините за жестоката пясъчна буря, която продължаваше да се придвижва като товарен влак през Саудитска Арабия към оманската пустиня, унищожавайки всичко по пътя си.

Лошото време беше в унисон с настроението на Сафиа — и двете бяха тъмни, заплашителни, непредсказуеми. Усещаше как някаква сила се набира в нея, точно под гръдната й кост, като буря в бутилка. Оставаше напрегната, готова. Напомняше й наближаващ пристъп на паника, но този път нямаше страх, само решителна увереност. Нямаше си нищо, така че нямаше какво да изгуби. Спомняше си годините в Лондон. И тогава беше същото. Беше потърсила утеха в пълната изолация. Сега обаче беше успяла докрай. Беше празна, останала й беше само една цел — да спре Касандра. И това беше достатъчно.

Касандра беше потънала в собствените си мисли, само от време на време се навеждаше да каже нещо с тих глас на Джон Кейн, който седеше отпред. Клетъчният й телефон беше иззвънял преди няколко минути. Тя отговаряше отсечено, като се изви леко настрани и говореше шепнешком. Сафиа чу името на Пейнтър. Опитала се бе да подслуша, но онази говореше твърде тихо и думите й се сливаха с говора откъм радиото. После Касандра затвори, обади се още два пъти, след което потъна в напрегнато мълчание. Гневът сякаш се излъчваше от нея на вълни.

Оттогава Сафиа упорито насочваше вниманието си към пейзажа навън, оглеждаше се за места, където би могла да се скрие, опитваше се да запомни терена, просто за всеки случай.

След още десет минути бавно пътуване отпред се появи по-голямо възвишение, чийто връх все още се къпеше в светлина. Златната камбана на ниска кула грееше под слънцето.

Сафиа поизправи гръб. Гробницата на Йов.

— Това ли е мястото? — размърда се Касандра с присвити очи.

Сафиа кимна, усетила, че моментът не е подходящ да провокира похитителката си.

Джипът се спусна по последния склон, заобиколи подножието и пое нагоре по дългия път с множество серпантини към върха. Група камили си почиваха край пътя близо до гробницата горе, клекнали на възлестите си колене. Няколко мъже седяха под сянката на голям баобаб, очевидно местни хора от планинските племена. И камилите, и хората проследиха с поглед преминаващите край тях джипове.

След последната серпантина се появи ограденият със зид комплекс на гробницата — малка бежова постройка, миниатюрна варосана джамия и красива градина с местни храсти и цветя. За паркинг служеше открита отъпкана площ отпред, празна в този късен час на деня.