Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Както преди, Кейн паркира джипа, слезе и заобиколи да отвори вратата на Сафиа. Тя слезе и размърда схванатия си врат. Касандра отиде при тях, докато паркираха и другите два джипа. Мъжете, които слязоха от тях, бяха с цивилни дрехи — дънки, ризи с къс ръкав, тънки пуловери с поло яка. Всички обаче носеха еднакви якета с логото на туристическа агенция „Сансийкърс“, с няколко размера по-големи, за да прикриват презраменните им кобури. Те се пръснаха бързо в хлабав кордон близо до пътя, имитирайки интерес към градините или стените. Двамина имаха бинокли и оглеждаха района наоколо, като се въртяха бавно в кръг.

С изключение на пътя, по който бяха дошли, друг удобен достъп до гробницата нямаше — обградена беше от стръмни, почти вертикални скални стени. Нямаше да е лесно да избяга пеша.

Джон Кейн обиколи хората си, като кимаше и даваше последни инструкции, после се върна.

— Откъде ще започнем?

Сафиа махна по посока на джамията и подземието. От една гробница в друга. Поведе ги през отвора в стената.

— Мястото изглежда пусто — отбеляза Кейн.

— Служителят, който се грижи за поддръжката, трябва да е тук някъде — каза Сафиа и посочи стоманената верига, която висеше хлабаво до входа. Никой не беше заключил комплекса.

Касандра даде знак на двама от мъжете.

— Претърсете мястото.

Двамата тръгнаха да изпълнят нареждането.

Касандра тръгна след тях. Сафиа я последва, рамо до рамо с Кейн. Влязоха в двора между джамията и малката бежова сграда на подземието. Имаше и няколко древни руини в дъното до гробницата. Древна молитвена стая, навярно единственото, останало от истинския дом на Йов.

Вратата на гробницата беше отворена и незаключена също като портата.

Сафиа огледа входа.

— Може да отнеме известно време. Нямам никаква представа откъде да започна търсенето.

— Ако отнеме цялата нощ, значи ще останем тук цялата нощ.

— Ще останем тук? — Сафиа не успя да прикрие изненадата в гласа си.

Лицето на Касандра беше като изсечено от камък.

— Колкото е необходимо.

Сафиа плъзна поглед по двора. Надяваше се служителят просто да е забравил да заключи и да си е тръгнал. Боеше се, че всеки момент може да се чуе изстрел, знак за смъртта му. Ами ако пристигнеха поклонници въпреки късния час? Още колко души щяха да умрат?

Вече не знаеше какво да иска. Колкото по-скоро Касандра получи своето, толкова по-малко вероятно бе и други невинни хора да загинат. Но това означаваше да й помогне. Нещо, което й беше дълбоко противно.

Понеже нямаше друг избор, Сафиа прекоси двора и влезе в криптата. Имаше някаква представа, какво ще намери… но не и къде може да е скрито.

Спря за миг на прага. Тази крипта беше по-малка от гробницата на Наби Имран и представляваше правилен квадрат. Стените бяха боядисани в бяло, подът беше зелен. Две червени персийски молитвени килимчета бяха застлани край гробната могила, която също беше отрупана с копринени шалове с отпечатани откъси от Корана. Под шаловете се виждаше голата пръст, където според легендите било погребано тялото на Йов.

Сафиа обиколи бавно могилата. Тук нямаше мраморна плоча, само пръснати глинени кандилници, обгорени до черно от честа употреба, и един малък поднос, където посетителите да оставят монети като дарение. Иначе помещението нямаше никаква украса освен една плоча върху стената, която изброяваше имената на пророците — Мойсей, Авраам, Йов, Исус и Мохамед. Сафиа се надяваше, че няма да се наложи да минат през гробниците на всички тези мъже по пътя към Убар. Обиколката завърши обратно при входа, без да и е подсказала нищо.

Касандра се обади откъм вратата:

— Ами желязното сърце? Можем ли да го използваме тук? — Както и преди, тя беше донесла сребристия куфар и го беше оставила до вратата.

Сафиа поклати глава, защото усещаше, че тук сърцето нямаше никакво специално значение. Излезе от помещението, промушвайки се между Касандра и Кейн.

Чак когато се озова навън, си даде сметка, че е влязла в гробницата с обувки. Не беше покрила и косата си. Намръщи се.

Къде се е дянал служителят?

Огледа комплекса, притеснена за безопасността на човека, и отново се помоли да си е тръгнал. Вятърът се беше усилил, метеше двора на талази и клатеше главичките на редица лилиуми. Мястото изглеждаше изоставено, сякаш пренесено от миналото.

И въпреки това Сафиа усещаше нещо… нещо, което не можеше да назове, почти като очакване. Може да беше от светлината. Всичко — съседната джамия, ръбовете на стените, дори плътно утъпканият чакъл на градинската алея — изпъкваше с отчетливи, някак двуизмерни подробности, като фотографски негатив, гледан срещу силна светлина. Усещаше, че стига да изчака достатъчно, всичко ще и се разкрие в пълните си цветове и подробности.