Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Един от мъжете пристъпи напред, изпосталял до кости от слънцето и пясъка.

— Салам алейкум — промърмори той. Мир вам. Думи, които прозвучаха съвсем неуместно от устата на човек, който държи насочена пушка.

— Алейкум ас салам — отговори Барак, все така с открити длани. И на теб мир. Продължи на арабски: — Какво ново?

Мъжът свали леко пушката си. „Какво ново?“ беше стандартният въпрос, който си задаваха при среща членовете на племената. Да не отговориш беше признак на много лошо възпитание. Водопад от думи премина между двамата — информация за времето, за наближаващата пясъчна буря, за прогнозите за още по-бурно време, за множеството бедуини, които бягали от „ар-римал“ — пясъците, — за трудностите по пътя, за изгубените камили.

Барак представи капитан Ал Хафи. Всички обитатели на пустинята знаеха за фантомите. Шепот се надигна сред останалите мъже. Най-накрая пушките бяха метнати обратно през рамо.

Пейнтър беше слязъл от пикапа и стоеше до него. Аутсайдер. Чакаше ритуалът по представянето и обменът на новини да приключи. Ако беше разбрал правилно, прабабата на Шариф била участвала във филма „Лорънс Арабски“ заедно с дядото на водача на групата. При наличието на такава връзка настроението се повиши осезаемо. Гласовете станаха развълнувани, като при празненство.

Пейнтър се приближи до капитан Ал Хафи.

— Питай ги дали са видели джиповете.

Капитанът кимна и заговори по-сериозно. Отвърнаха му с кимвания. Водачът, шейх Емир ибн Рави, каза, че три джипа били минали оттук преди четиридесет минути.

— А върнаха ли се? — попита Пейнтър, вече на арабски, бавно включвайки се в разговора. Може би собствената му тъмна кожа, която го определяше като човек, непринадлежащ към бялата раса, помогна да се снижи характерната им подозрителност към всички чужденци.

— Не — отговори шейхът и махна с ръка към височините. — Още са при гробницата на Наби Аюб.

Пейнтър погледна нагоре към тъмния път. Значи още бяха там. Омаха стоеше до отворената врата на мястото до шофьора. Беше чул разменените реплики.

— Разбрахме достатъчно — настоя той. — Да тръгваме.

Хората от Байт Катир подкараха камилите си встрани от пътя. Животните протестираха с гъргорене и гневни звуци.

— Чакайте — каза Пейнтър и се обърна към капитан Ал Хафи. — Колко пари ти останаха от продажбата на жребеца?

Капитанът сви рамене.

— Само шепа риали.

— Ще стигнат ли да купим или вземем под наем няколко камили?

Капитанът присви очи.

— Искаш камилите. За прикритие?

— За да се приближим до гробницата. Само малка група Капитанът кимна и се обърна към шейх Емир. Заговориха бързо, като двама преговарящи водачи. Омаха пристъпи към Пейнтър.

— Пикапът е по-бърз.

— По тези пътища не е много по-бърз. А с камилите ще успеем да стигнем съвсем близо до гробницата, без групата на Касандра да ни усети. Сигурен съм, че е забелязала тези хора по пътя. Присъствието им няма да събуди подозрения, Те са просто част от пейзажа.

— И какво ще правим горе?

Пейнтър вече имаше нещо наум. Разясни накратко плана си на Омаха. Междувременно капитан Ал Хафи стигна до някакво споразумение с шейха.

— Ще ни даде назаем камилите си — каза капитанът.

— Колко?

— Всичките. — Капитанът видя изненадата по лицето на Пейнтър и обясни: — За един бедуин е невъзпитано да отхвърли молбата на свой гост. Но има едно условие.

— И какво е то?

— Казах им, че искаме да освободим една жена, отвлечена от групата при гробницата. Те биха искали да помогнат. За тях ще бъде чест.

— Освен това им се иска да пострелят с пушките си — добави Барак.

Пейнтър предпочиташе да не излага на риск тези хора. Омаха не споделяше скрупулите му.

— Имат оръжия. Ако искаме планът ти да успее, колкото повече огнева мощ имаме, толкова по-добре.

С това Пейнтър нямаше как да не се съгласи и кимна утвърдително. Шейхът се ухили до уши и подбра хората си. Пристегнаха набързо седлата, накараха камилите да клекнат, за да е по-лесно качването на гърбовете им, а амунициите бяха раздадени като аперитиви на купон.

Пейнтър събра собствените си хора в светлината от фаровете на юрована.

— Кара, искам да останеш при пикапа.

Тя отвори уста да възрази, но не вложи сърце в протестите си. Лицето й лъщеше от пот въпреки хладния нощен вятър.

Пейнтър я прекъсна.

— Някой трябва да скрие пикапа встрани от пътя и после да го докара по мой сигнал. Клей и Дани ще останат с теб, ще имате една пушка и един пистолет. Ако ние се провалим и Касандра избяга със Сафиа, ще трябва вие да ги проследите.