Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха се досещаше за какво мисли. Дали е запомнил правилно номера? Ами ако похитителите са изключили GPS-а? Толкова много неща можеха да се объркат.

Но след кратко изчакване на екрана се появи дигитална карта на Оман, предадена от два геосинхронизирани сателита в орбита над страната. Движещото се местонахождение на джипа.

Пейнтър си отдъхна облекчено. Омаха също.

— Ако можехме да открием къде държат Сафиа… Пейнтър увеличи мащаба на картата. Появи се град Салала. Само че миниатюрната синя стрелка, обозначаваща местоположението на джипа, беше извън границите му и се отдалечаваше.

Пейнтър се наведе по-близо.

— Не…

— По дяволите! Те напускат града!

— Явно са открили нещо в гробницата. Омаха се обърна рязко.

— Тогава и ние трябва да тръгваме. Веднага!

— Не знаем къде отиват — каза Пейнтър, без да мърда от компютъра. — Ще трябва да изчакам, докато спрат.

— Има само една магистрала. Тази, по която пътуват в момента. Можем да ги настигнем.

— Може да свърнат встрани. Джиповете са високопроходими.

Омаха се чувстваше разпънат в две противоположни посоки — да послуша разумния съвет на Пейнтър или да открадне първото изпречило му се возило и да отпраши след Сафиа. Но какво щеше да направи, ако я настигне? Как би могъл да й помогне?

Пейнтър го стисна за ръката. Омаха стисна другата в юмрук.

Пейнтър го погледна сурово.

— Искам от теб да се съсредоточиш, докторе. Каква би могла да е причината да напуснат града? Къде отиват?

— Откъде по дяволите, мога да… Пейнтър го стисна още по-силно.

— Познаваш района не по-зле от Сафиа. Знаеш по кой път са поели и какво има по този път. Има ли там нещо, към което насочва гробницата в Салала?

Той поклати глава, отказваше да отговори. Губеха време.

— По дяволите, Омаха! Поне веднъж в живота си спри да реагираш първосигнално и помисли!

Омаха издърпа ядно ръката си.

— Проклет да си! — Но не си тръгна. Остана да се тресе от нерви на мястото си.

— Какво толкова има там? Къде може да отиват?

Омаха погледна към екрана, понеже не искаше да погледне към Пейнтър от страх да не насини и другото му око. Замисли се върху въпроса му, върху гатанката. Гледаше втренчено синята стрелка, която се отдалечаваше от града по посока на планинското подножие.

Какво е открила Сафиа? Накъде са тръгнали?

Прехвърли наум всички археологически възможности, всички места с историческо значение, пръснати из тази древна земя — светилища, гробища, руини, пещери, пропасти. Бяха твърде много. Тук който и камък да обърнеш, откриваш история.

Но после му хрумна нещо. Близо до магистралата имаше една важна гробница, само на няколко мили от пътя.

Приближи се към компютъра. Гледаше как синята стрелка се движи по пътя.

— Има една отбивка на петнайсетина мили по-нататък. Ако завият там, знам накъде са тръгнали.

— Това означава да изчакаме още малко — каза Пейнтър. Омаха клекна до компютъра.

— Изглежда нямаме друг избор.

17:32

Пейнтър плати време на друг компютър. Остави Омаха да наблюдава движението на джипа. Ако успееха да разберат накъде се е отправила Касандра със Сафиа, това би им дало предимство. Но надеждата не беше голяма.

На другия компютър Пейнтър отново влезе в сървъра на Министерството на отбраната. Вече нямаше смисъл да се преструва на умрял. Беше оставил достатъчна електронна следа. Освен това, като се имаше предвид сложният капан в тайната квартира, Касандра знаеше, че е жив… или поне действаше, сякаш знае.

Това беше една от причините да се свърже със сайта на МО.

Въведе личната си парола и получи достъп до пощата си. В кутийката за адресата въведе своя командир доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма. Ако можеше да се довери на някого, това беше Шон. Трябваше да го уведоми за последните събития, за протичането на операцията.

Отвори се прозорец за писмо и той затрака бързо по клавиатурата, резюмирайки в максимална степен събитията. Подчерта ролята на Касандра и възможността в организацията да е внедрена къртица. Нямаше начин Касандра да е разбрала за тайната квартира и за електронния код към складовото помещение, ако не е разполагала с вътрешна информация.

Завърши така:

„Подчертавам, че е крайно необходимо нещата да бъдат разследвани при вас. Успехът на мисията зависи от осуетяването на по-нататъшно изтичане на информация. Не се доверявайте на никого. Ще се опитаме да спасим доктор Ал Мааз тази вечер. Смятаме, че знаем къде Касандра отвежда докторката. Изглежда са се отправили към…“ Пейнтър спря и си пое дълбоко дъх. Помоли се да греши, после продължи да пише: