Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Я.И.Г.А.Х.

— Това да не е името на някой ангел? — попита Ковалски.

— Не, не е на ангел, но иначе наистина е име — каза Вигор. — Важно е да се разбере, че Тритемиус е създал азбуката си на базата на иврит, защото смятал, че в еврейските букви се крие особена сила. Дори днес последователите на Кабала вярват, че във формите и извивките на еврейската азбука е кодирана някаква божествена мъдрост. Тритемиус твърдял, че неговата ангелска писменост е най-чистият дестилат на еврейската азбука.

Грей се наведе по-близо. Започваше да разбира накъде бие монсеньорът.

— А иврит се чете на обратно. От дясно на ляво. Сейчан проследи с пръст символите и прочете на обратно:

— Х.А.Г.И.Я.

— Хагия, или „агия“, както се произнася на гръцки — бавно каза Вигор. — Означава „божествен“.

Грей беше присвил очи… после внезапно разбра и очите му се разтвориха широко. „Разбира се!“ — Какво? — попита Сейчан.

Ковалски почеса обраслата си с четина глава в израз на същото недоумение.

Вигор стана и им даде знак да го последват. Заведе ги при парапета и ширналия се долу град.

— По пътя си към дома Марко Поло минал през Истанбул, който по онова време се наричал Константинопол. Именно тук пресякъл границата между Азия и Европа и за него това имало важно символично значение.

Монсеньорът вдигна ръка към града и посочи един от древните му монументи. Грей го беше забелязал и преди. Огромен храм със сплеснат купол, наполовина обрасъл с черно реставраторско скеле.

— Хагия София — произнесе на глас Грей името на църквата.

Вигор кимна.

— Някога това е била най-голямата християнска църква в целия свят. Самият Марко е писал за вълшебството на въздушната й вътрешна архитектура. Някои хора погрешно смятат, че Хагия София означава „Света София“, но истинското й име всъщност е Църквата на божествената мъдрост, което може да бъде преведено и като Църквата на ангелската мъдрост.

— Значи там трябва да отидем! — възкликна Сейчан. — Първият ключ трябва да е скрит там.

— Не бързай толкова, млада госпожице — смъмри я Вигор.

Монсеньорът се върна при раницата си, бръкна в нея и извади някакъв увит в плат предмет. Постави го внимателно на масата и разви плата. Отдолу блесна плоско парче матово злато. Изглеждаше много старо. В единия му край имаше дупка, а повърхността му беше покрита с наклонен шрифт.

— Не е ангелска писменост — каза Вигор, забелязал, че Грей разглежда надписа. — А монголска. Гласи: „По волята на вечните небеса да се свети името на Хана. И нека всеки, който не преклони глава пред Хана, бъде убит“.

— Нещо не разбирам — каза Грей и свъси чело. — И това ли е било на Марко Поло? Какво е всъщност?

— На китайски се нарича „пайцу“. На монголски — „гереге“.

Три озадачени лица се вдигнаха към него. Вигор кимна към предмета.

— На съвременен език това е ВИП паспорт. Пътник с такъв „документ“ можел да поиска и щял да получи коне, храна, мъже, лодки и какво ли още не навсякъде в земите, управлявани от Кублай хан. Отказът да се изпълни подобна молба се наказвал със смърт. Ханът давал такива паспорти на личните си пратеници.

— Супер — каза Ковалски и подсвирна, но ако се съдеше по блясъка в очите му, не толкова историята, а златото беше повод за страхопочитанието му, реши Грей.

— И тримата Поло са разполагали с такъв паспорт? — попита Сейчан.

— С три всъщност. По един за всеки. За Марко, за баща му и за чичо му. Има и един анекдот за тези паспорти. Много популярен. Когато тримата Поло се върнали във Венеция, никой не ги познал. Пристигнали мръсни, уморени и само с един кораб. Приличали на просяци. Никой не вярвал, че са отдавна изчезналите мореплаватели. Когато стъпили на брега тримата разпорили шевовете на дрехите си и от тайните джобове се изсипало съкровище от изумруди, рубини, сапфири и сребро. Сред другите скъпоценности били и трите златни „пайцу“, които са описани в големи подробности. Ала тази история е последната, която споменава златните паспорти. След това те изчезнали безследно. И трите.

— Броят им е същият като на ключовете към картата — отбеляза Грей.

— Този къде го намерихте? — попита Сейчан. — В някой от ватиканските музеи?

— Не. — Вигор почука с пръст по разтворената тетрадка с ангелските символи. — С помощта на един приятел го намерих под мраморната плоча, на която беше гравиран този надпис. Под мрамора имаше тайник.

„Също като при разпятието на Агреер — осъзна Грей. — Погребано в камък“.