Явно двамата учени имаха и други мнения по темата, но за момента не бяха склонни да ги споделят с външен човек. Пейнтър не ги притисна. Първо трябваше да реши един по-належащ въпрос.
Обърна се към Каи.
— Е, разкажи ми за хората, които те гонеха. Онези с хеликоптера. Защо според теб са се опитвали да те убият?
Каи се сви на мястото си. Хвърли поглед към професора, който й кимна меко, за да я окуражи, и тя заговори, но в гласа й продължаваше да се долавя непокорство.
— Мисля, че е заради онова, което откраднах. От пещерата.
— Покажи му — подкани я Канош.
Каи бръкна под якето си и извади две златни пластини със страна около двайсетина сантиметра и дебелина около половин. Едната изглеждаше наскоро изчистена, докато другата бе покрита с нещо черно. Пейнтър забеляза, че върху повърхностите има някакви надписи.
— Оказа се, че в пещерата има стотици подобни плочи, пазени в каменни кутии и увити в хвойнови кори — обясни Канош. — Тя откраднала три от тях, преди да се измъкне.
— Но тук са само две .
— Точно така. Изпусна третата, докато бягаше от пещерата, пред обективите на камерите.
Пейнтър замълча за момент, после се сети.
— Смятате, че някой го е видял. И че иска да разбере дали има и още злато.
— Ако е злато — обади се физикът.
Пейнтър се обърна към Дентън.
— Освен кинжала разгледах и едната пластина под електронния микроскоп — каза той. — Макар да изглеждат златни на цвят , металът е по-твърд, отколкото би трябвало. Много по-твърд. По принцип златото е сравнително мек и ковък метал, но тези плочки са твърди като диамант. Микроскопският анализ установи необичайно плътна атомна структура от макромолекули от златни атоми, съединени като парчета от пъзел. И цялата решетка е свързана със същите циментитни нановлакна, които се откриват в кинжала. — Дентън поклати глава. — Никога не съм виждал подобно нещо. Цената им е неизмерима.
— И явно много по-висока от човешкия живот — добави Пейнтър.
Точно в този миг осветлението изведнъж угасна и всички замръзнаха, затаили дъх. Няколко захранвани с батерии аварийни знаци светеха в коридора, но хвърляха съвсем малко светлина в лабораторията. Под масата се чу глухо ръмжене и Пейнтър настръхна. След миг видя как някаква тъмна сянка се промъква покрай стола на Канош и застава на стража.
— Спокойно, Кауч — тихо предупреди професорът. — Всичко е наред.
Ковалски шумно изпухтя.
— Съжалявам, професоре. Но май този път е по-добре да послушате кучето си. Няма нищо наред във всичко това.
Каи изпълзя от стола си и се скри в сянката на Пейнтър. Той се пресегна назад и хвана китката й. Усети как пулсът й се ускори, когато откъм стълбите се чу трясък и отекна в коридора.
Кауч отново изръмжа.
— Има ли друг път навън? — прошепна Пейнтър на професора по физика. — Някакъв авариен изход?
— Не — уплашено отвърна той. — Лабораторията не случайно е подземна. Излиза се само по стълбите до основната сграда.
„Значи сме в капан“.
31 май, 01:12
Такома Парк, Мериланд
— На следващата пряка наляво — каза Грей на таксиметровия шофьор. Сейчан ясно виждаше безпокойството му. След безумното обаждане на майка му се беше превърнал в кълбо от нерви.
Седеше наведен напред на задната седалка и сочеше с протегната ръка. Изглеждаше така, сякаш му идеше да се прехвърли отпред и сам да хване кормилото. Другата му ръка продължаваше да стиска телефона. По пътя от Вашингтон се беше опитал на няколко пъти да се обади на родителите си, но не получи отговор и това само го разтревожи още повече.
Таксито профуча покрай библиотеката на Такома Парк и зави в сенчестия лабиринт от тесни улички с малки къщички и внушителни викториански постройки. Тежкият балдахин от дъбови и кленови клони превръщаше улиците в тунели и светлината на редките улични лампи едва се виждаше.
Сейчан гледаше тъмните домове и се опитваше да си представи живота на хората в тях, но подобен начин на съществуване й беше чужд. Не помнеше почти нищо от собственото си детство във Виетнам. Не познаваше баща си и предпочиташе да забрави онова, което помнеше за майка си — как я изтръгват от ръцете й, как мъже с униформи я влачат през някаква врата, окървавена и пищяща. След това Сейчан прекара детството си в мизерни домове за сираци, полумъртва от глад през повечето време и малтретирана през останалото.
Тези спокойни къщи с щастливите хора в тях не означаваха нищо за нея.
Читать дальше