Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— И ако си прав, още го търсят — добави тя. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че Гилдията стои зад взрива в Юта?

— Не ми се вярва. Но така или иначе, трябва да съобщя на директор Кроу. Ако съм прав, озовал се е в разгара на вековна война.

30 май, 23:33

Прово, Юта

Когато очите й свикнаха с тъмнината в лабораторията, Каи измъкна китката си от ръката на чичо си. Слабо сияние достигаше до тях от аварийните знаци в коридора.

Огледа лабиринта на тъмната лаборатория, готова да побегне. Това бе първото й средство за защита. Прехвърляна от едно приемно семейство на друго, тя бързо се беше научила да разпознава предупредителните знаци около себе си. Жизненоважно за оцеляването й бе да усети настроението, да знае кога да стъпва предпазливо и кога да отстоява твърдо позицията си в домове, където си или нежелана, или едва те търпят.

Професор Канош се изправи — беше клекнал, за да успокои кучето.

— Може би просто е спрял токът — предположи той.

Каи се хвана за думите му като удавник за сламка, но знаеше, че го прави от отчаяние. Погледна към чичо си за малко увереност.

Пейнтър отиде до стационарния телефон и вдигна слушалката. Каи за миг си спомни старото клише за индианец, долепил ухото си до земята и ослушващ се за приближаваща опасност. Това беше модерната версия.

— Няма сигнал — каза той и остави слушалката. — Някой е прекъснал връзките.

Каи нервно скръсти ръце на гърдите си. „Край на тази надежда…“

Пейнтър се обърна към грамадния мъж, с когото беше дошъл, и посочи към вратата.

— Ковалски, следи коридора. Бъди готов при нужда да барикадираш вратата.

Великанът тръгна към изхода, като отметна дългия си шлифер, и се видя пушката, пристегната с ремъци към крака му. Каи познаваше достатъчно добре оръжията от дните, когато бе ходила на лов с баща си, но в това имаше нещо странно, особено с допълнителните патрони, закрепени за приклада. Бяха остри като шипове в единия край. Въпреки това гледката правеше ситуацията много по-реална. Сърцето й заби чак в гърлото й, нервите й се обтегнаха до скъсване.

— Какво ще правим? — попита Дентън.

— Трябва да се скрием — изтърси Каи, докато се мъчеше да овладее ужаса, който заплашваше да я накара да припадне. Отстъпи назад, към успокояващото въздействие на тъмнината.

Пейнтър сложи ръка на рамото й и я спря. Придърпа я към себе си. Каи не се дръпна, а се облегна на него, но беше като да прегръща метален стълб. Чичо й целият беше стегнати мускули, кост и целеустременост.

— Криенето няма да ни свърши работа — обясни той. — Явно някой ви държи под наблюдение. Проследил ви е дотук и е изпратил ударен екип. Ще претърсят всяко кътче и ще ви намерят. Единствената ни надежда е, че ще им трябва време да претърсят основната сграда, преди да слязат тук. Дотогава трябва да сме намерили начин да се измъкнем.

Каи погледна към тавана и попита:

— Какво ще кажете за нагоре ? — Трескаво се хващаше за всичко, което й идваше наум.

Пейнтър стисна одобрително рамото й. От това краката й изведнъж станаха много по-сигурни.

— Какво ще кажете? — попита той двамата професори. — Има ли някакви отдушници? Сервизни шахти?

— Съжалявам — с треперещ глас отвърна Дентън. — Знам наизуст плана на лабораторията. Няма нищо подобно. Или поне не достатъчно широко, че да изпълзим през него. Над главите ни има трийсет сантиметра железобетон и около метър пръст, камъни и поляна.

— Въпреки това идеята на хлапето си я бива — обади се Ковалски от вратата. — Какво ще кажете да си направим собствен изход?

И подхвърли нещо с големината на круша на чичо й, който го хвана с една ръка. Каи усети как Пейнтър трепна, после изруга под нос.

23:35

Пейнтър се взираше в нещото в ръката си. Макар очите му да бяха донякъде свикнали с тъмното, му беше трудно да го разгледа добре. Но миризмата на химикал и мазната на пипане, подобна на пластилин субстанция беше повече от красноречива.

Превъзмогна шока си колкото да попита:

— Ковалски, откъде го взе този пластичен експлозив?

Ковалски сви рамене.

— Нося си го.

„Носел си го, моля ви се!“

Пейнтър смръщи вежди. Спомни си, че великанът мачкаше топка пластичен експлозив в кабинета му със същата небрежност, с която друг би мачкал топка за освобождаване на стреса. А може би му служеше точно за тази цел.

Поклати невярващо глава. „Само това ми трябваше, Ковалски до мен с експлозиви в джобовете“.

Което водеше до друг въпрос.