Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Да смятам ли, че имаш и детонатор към това нещо? — попита той.

Ковалски му обърна пренебрежително гръб и насочи вниманието си към коридора.

— Стига, шефе. Не мога да мисля за всичко.

Пейнтър се огледа бързо, като мислеше как би могъл да направи някакъв импровизиран детонатор. Пластичният експлозив С-у беше прочут със стабилността си. Можеше да гори, да му се пуска ток, да се стреля по него и въпреки това нямаше да експлодира. За задействането му бе нужна силна ударна вълна, като от капсул-детонатор.

Дентън пристъпи напред и предложи една възможност.

— В лабораторията по приложна физика може да има необходимото. Работят в сътрудничество с местните мини и държат там детонатори.

— Къде е тя?

— До стълбите.

Пейнтър въздъхна. Определено не беше в желаната посока. Щеше да е опасно и рискуваха да се издадат, но пък нямаха избор. Погледна изпитателно Дентън. Никак не му се искаше да въвлича в това и цивилен, но подземният комплекс беше същински лабиринт, пък и нямаше представа къде да търси детонаторите в другата лаборатория.

— Професор Дентън, готов ли сте да дойдете с мен? Да ми покажете?

Професорът кимна, макар определено да не изгаряше от желание.

Пейнтър отиде при Ковалски и му върна топката експлозив.

— Намери къде да го поставиш. Гледай да е на някаква сглобка или място, където шансовете да пробием дупка са най-добри. И влезте колкото може по-навътре и по-далеч от научния център.

Беше сигурен, че всички изходи са под наблюдение. Ако планът проработеше, искаше да се измъкнат далеч от капана, заложен около сградата.

— В най-задната лаборатория е ускорителят на частици — каза Дентън.

— Знам къде е — добави Канош. — Направо до края на коридора. Не може да се обърка. Ще го заведа.

— Добре. Вземете и Каи и кучето. Скрийте се там, докато се върнем.

Пейнтър усещаше натиска на времето и бързо пресметна какво му трябва, за да успеят. Дентън му помогна да съберат необходимите инструменти. После Пейнтър отиде при Ковалски, извади зигзауера си от кобура под мишницата и го размени за модифицираната тазерна пушка.

— Стреляй на месо.

Ковалски се намръщи.

— Сякаш стрелям по друг начин.

Каи пристъпи до сянката на великана, но очите й не се откъсваха от Пейнтър.

— Чичо Кроу, внимавай…

— Определено смятам да внимавам. — Въпреки това имаше лошо предчувствие, докато посочваше вратата. — Всички навън.

23:36

Седнал в коженото кресло зад бюрото в библиотеката, Рафе гледаше монитора на лаптопа. На екрана имаше пряка картина от операцията с множество гледни точки от камерите, монтирани в черните шлемове на наемниците. Образът подскачаше и беше предизвикателство за стомаха му, но той не можеше да откъсне поглед.

Беше наблюдавал проникването след прекъсването на електричеството и телефоните. Всички изходи се следяха. Четирима шокирани студенти излетяха от различни врати и се помъчиха да избягат от тъмната сграда. Бързо бяха очистени, а телата им — скрити. Щурмовият екип продължи вътре, като претърсваше етаж след етаж.

Рафе не беше изненадан, че спирането на тока не успя да пропъди целите, както бе станало със студентите. След събитията в планината жертвите му бяха станали по-предпазливи, но хората му бяха лично подбрани от Берн заради педантичността и безпощадността си. Щяха да ги намерят.

В ъгъла на екрана Берн обърна камерата си към собственото си лице, за да покаже, че иска да докладва. Гласът му беше малко накъсан от цифровата връзка.

— Сър, всички надземни етажи са чисти. Остава само мазето. Екипът слиза надолу.

— Много добре. — Рафе с нетърпение се наведе още по-близко към екрана.

„Значи са избягали в мазето, досущ като уплашени плъхове. Няма значение. Имам най-добрите плъходави, които могат да се купят“.

Тихо скимтене го накара да погледне към голямото кресло до камината. Пламъците танцуваха и хвърляха сенки, но не така тъмни като черната му кралица Ашанда, която седеше и държеше момче на не повече от четири годинки. Лицето на детето бе омазано в сълзи и сополи, очите му бяха ококорени от ужас. Май трябваше да махнат тялото на майка му от стаята, но нямаше време за подобни прояви на благоприличие. Жената лежеше на персийския килим, а кръвта и мозъкът й съсипваха фините шарки.

Ашанда се взираше в пламъците и нежно галеше косата на момчето. Един от мускулестите хора на Берн беше предложил да сложи край на детските мъки с едно-две умели движения с ножа, но Ашанда го беше изхвърлила като парцалена кукла.