Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Ковалски изруга, явно готвейки се за предстоящата касапница.

„Какво се обър…“

… оглушителният гръм му изкара въздуха и го запрати върху ускорителя. Докато летеше назад, Пейнтър видя как двамата командоси бяха залепени за пода, първо пометени от ударната вълна, после затрупани от купчина бетон, изкривени винкели и пръст.

Пушек и прах изпълниха помещението и продължиха на кълба навътре в комплекса.

Зашеметеният Пейнтър усети как някой го вдига от пода. Ковалски го поддържаше с едната си ръка, като влачеше Каи с другата. С все още звънящи уши Пейнтър се опита да намери опора. Входът беше препречен от бетонни плочи, които спираха командосите. Пейнтър погледна нагоре. От тавана към задушливия мрак се лееше светлина.

Болезнено ярка лунна светлина.

Бяха успели.

23:42

Рафе стоеше пред бюрото с лаптопа, хванал се за главата, и се взираше в разрушения коридор, докато екипът се оттегляше. Накрая издиша затаения дълго дъх.

Свали ръце и ги сви в юмруци.

Погледна към Ашанда, сякаш мълчаливо я питаше дали е видяла случилото се на екрана. Тя продължаваше да седи с момченцето, което изглеждаше полумъртво от шок.

Разбираше състоянието му.

Сърцето му биеше бясно, кръвта му кипеше. Макар да бе обхванат от гняв, част от него неволно бе силно впечатлена.

„Значи жертвата ни си е намерила помощ… бодигард с известни умения“.

Ако не друго, Берн бе успял да заснеме коварния виновник с камерата на шлема си точно преди експлозията да разруши тавана. Макар снимката да бе зърнеста, камерата беше заснела лицето му. Новият софтуер за изчистване и разпознаване на изображения, разработен от помощници на Сен Жермен за Европол, бързо щеше да идентифицира човека.

Гласът на Берн беше накъсан от цифровата връзка.

— …избягаха. Местната полиция и службите за спешно реагиране вече пристигат. Какви… заповедите?

Рафе въздъхна и се помъчи да се успокои. Жалко. Поради ограниченията, които му налагаше тялото му, не му се удаваше често да се наслаждава на подобен приток на адреналин.

— Изнасяйте се — каза в монтирания на гърлото си микрофон. — Целите няма да останат в района. Ще намерим отново дирята им.

На Берн като че ли му се искаше да възрази. Беше бесен от загубата на другарите си. Може би беше заради арийската му кръв, подклаждаща типичното германско желание за незабавна разплата. Но Берн трябваше да се научи на търпение. Ако имаше един истински източник на богатството и силата на фамилията Сен Жермен, той бе тяхното познание, проницателност и опит в le long jeu.

В дългата игра.

А предвид уникалния му ум, нямаше по-добър играч от Рафаел Сен Жермен. За някои подобно твърдение можеше да бъде надуто перчене, но той се беше доказал неведнъж. Именно затова сега беше тук, натоварен от фамилията да търси хилядолетно съкровище.

Нима има по-дълга игра?

След като Берн се изключи, Рафе отвори изображението на неизвестния натрапник, позволил си да се намеси в работата им. Много примитивни култури често залагаха на имената с вярата, че научаването на подобни подробности осигурява особена власт над другите. Рафе вярваше в това до мозъка на чупливите си кости.

Опря юмруци на бюрото и се загледа в противника си.

— Vous êtes qui? — попита той.

Отчаяно искаше да знае отговора на този въпрос.

Кой си ти?

00:22

Пейнтър гледаше в огледалото за обратно виждане как светлините на Прово изчезват в далечината. Едва сега си позволи да се отпусне.

Мъничко.

Въпреки здравия разум Ковалски отново беше зад волана на взетата под наем кола, в този случай джип „Тойота“. Там, където отиваха, щяха да имат нужда от мощен автомобил с висока проходимост. Самият Пейнтър не ставаше за дълго шофиране. Ръката му още пулсираше от драскотината от куршума, главата го болеше от разтърсващата експлозия.

„Май вече остарявам за такива игри…“

Помисли си за дивана в дневната си, за Лиза, докосваща белия кичур в косата му и как брои другите му бели косми. Какво правеше тук, на терен? Това беше игра за по-младите.

Ковалски беше доказателство за това. Не изглеждаше особено изтощен и отпиваше кафе от термоса, за да остане бодър по време на нощното каране. Пейнтър погледна назад. Каи се беше облегнала на професор Канош, едната й ръка беше върху кучето. И двамата спяха, но двете кучешки очи — едното кафяво, другото синьо — се взираха предпазливо в него.

Кимна на кучето. „Дръж я под око“.

Спечели си леко тупване с опашка.