Ашанда стоеше неподвижно до него. Висока над метър и осемдесет, с черна като нощта кожа, тя бе едновременно медицинска сестра и телохранител. Беше толкова част от фамилията, колкото и всички, в чиито вени течеше кръвта на Сен Жермен. Баща му я беше намерил като дете по улиците на Тунис. Беше няма, тъй като езикът й бе отрязан; била брутално малтретирана и продавана за секс, докато баща му не я спасил. Убил мъжа, който му я предложил, докато вървял по улицата по работа. След това я бе отвел в семейното имение до укрепения френски град Каркасон, където й бе представено момче в инвалидна количка. Така Ашанда стана едновременно домашен любимец и довереник на крехкото дете.
До ушите му долетя писък и той се загледа през просторната поляна към тъмното имение, на чиято територия се бяха приземили. Не знаеше кой е собственикът, просто беше удобно за плановете му. Къщата беше кацнала на склона на Скуол Пийк и от нея се откриваше изглед към Прово. Лично беше избрал мястото поради близостта му до университета „Бригам Йънг“.
Приглушен изстрел прекъсна вика от имението.
Не можеше да си позволи никакви рискове.
Първият му помощник, германският наемник Берн, бивш член на специалните сили на Бундесвера, застана пред него. Беше облечен изцяло в черно — висок, рус, синеок, ариец от главата до петите, огледален образ на по-тъмната страна на Рафе.
— Сър, готови сме да продължим. Целите са изолирани в една от сградите на кампуса, всички точки за достъп са под наблюдение. Можем да се справим с тях при ваша заповед.
— Добре — отвърна Рафе. Беше му противно да използва английски, но той бе станал разговорен за наемниците и им пасваше напълно, като се имаше предвид грубостта и липсата на истинска изтънченост в този език. — Нужни са ни живи. Поне докато не се доберем до златните пластини. Ясно ли се изразих?
— Да, сър.
Рафе посочи с бастуна към кампуса. Представи си момичето и възрастния мъж, спасяващи се на гърба на коня. Макар екипът му да беше надигран с хитроумната маневра, това бе временен неуспех. От видеозаписа на преследването и с помощта на софтуер за разпознаване на лицето беше идентифицирал индианеца. Не му трябваше много време да открие, че историкът се е върнал там, където се смята в най-голяма безопасност — в лоното на университета си. Усмихна се на наивността му. Макар двамата да се бяха измъкнали веднъж от капана му, втори път това нямаше да се случи.
— Действайте — нареди той и се заклатушка към имението. — Доведете ми ги. И този път не искам провали.
22:40
— В какъв смисъл индианско проклятие ? — попита Пейнтър.
Професор Канош вдигна ръка.
— Изслушайте ме. Зная как звучи. Но не можем да отхвърлим преданията около онази пещера. От векове старейшините на юта, предаващи шаманските знания от поколение на поколение, твърдят, че онзи, който влезе в свещената гробница, рискува да разруши света с нахлуването си. Бих казал, че нещата се развиха точно по този начин.
Ковалски изсумтя насмешливо. Професорът сви рамене.
— Мисля, че в старите предания има зрънце истина. Предупреждение от пещерата да не се вади абсолютно нищо. Смятам, че от векове в нея е било скрито нещо нестабилно и опитът ни да го извадим е довел до експлозията му.
— Но какво би могло да е то? — попита Пейнтър.
Каи се размърда на стола си от другата страна на масата. Отговорът на този въпрос беше важен и за нея.
— Когато двамата с Маги вдигнахме златния череп, той ми се стори необичайно студен и усетих как нещо в него се движи. Мисля, че Маги също го усети. Предполагам, че вътре в тотема е било скрито нещо. Нещо достатъчно ценно, за да бъде запечатано във вкаменения череп.
Ковалски сви с отвращение устни.
— Защо им е било да избират точно череп?
— В много индиански гробища наред с мъртвите са били откривани праисторически фосили, които несъмнено са били почитани — обясни професорът. — Всъщност именно индианците са показали на колонистите богатите на вкаменелости находища и останките на мастодонти и други измрели животни, запалили въображението на учените от онази епоха. Сред колонистите избухнали разгорещени спорове, в които участвал дори Томас Джеферсън, дали подобни зверове все още живеят някъде на запад. Така че ако индианците са се нуждаели от съд, в който да държат нещо свещено и може би опасно, праисторическият череп не би трябвало да е неочакван избор.
— Добре — рече Пейнтър. — Ако приемем, че сте прав, какво може да е това? Какво са скрили вътре?
Читать дальше