Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Сега накъде? — попита Ковалски.

— Срещата ни е във физическата лаборатория в мазето.

— Защо пък там?

Добър въпрос. Странно място за среща с историк, но професор Канош беше споменал за някакви тестове, които бил поръчал. Нямаше значение, мястото така или иначе беше уединено и тихо. Пейнтър погледна плана на центъра и тръгна към водещото надолу стълбище. Подземната изследователска лаборатория по физика наистина оправдаваше името си — заемаше не само мазето на сградата, но и поляната от северната й страна.

Влязоха в комплекса. Беше съвсем пуст и не беше трудно да открият нужното им помещение. През отворената врата долитаха високи гласове.

Пейнтър забърза, притеснен, че някой вече е успял да се добере до Каи и професор Канош, и посегна към пистолета под сакото си, щом видя как някакъв мъж заплашва професор Канош с кинжал… но отпусна ръка, когато схвана ситуацията. Мъжът с ножа беше с бяла лабораторна престилка, а самото оръжие изглеждаше старо, може би археологически артефакт. Пък и професор Канош не показваше никакви признаци на страх, а само на раздразнение. Явно другият беше негов колега, който като че ли бе твърдо решен да докаже становището си.

— Точно това може да е доказателството, което търсим! — каза той и ядосано хвърли кинжала на масата. — Защо си толкова твърдоглав?

Преди професор Канош да успее да отговори, двамата забелязаха Пейнтър и съвсем се стреснаха, като видяха зад него грамадния Ковалски.

Двамата колеги седяха на дълга маса в центъра на просторна лаборатория. Няколко лампи в дъното осветяваха сложна апаратура. Пейнтър разпозна някои от инструментите благодарение на опита си в електроинженерството и машиностроенето — спектрометри за маса, различни соленоиди и реостати, съпротивителни и капацитаторни кутии. В една ниша бръмчеше високата колона на електронен микроскоп, а до него светеха монитори.

— Чичо Кроу?

Въпросът дойде от сенките при микроскопа. Млада жена излезе нерешително на светло. Раменете й бяха отпуснати. Взираше се в него през водопад от дълга черна коса.

Беше племенницата му, Каи.

— Добре ли си? — попита Пейнтър. Тъп въпрос предвид обстоятелствата.

Тя сви рамене, промърмори нещо под нос и отиде при професор Канош. Пейнтър я проследи с поглед. „Дотук с топлото семейно събиране“. Но пък за последен път я беше видял преди повече от три години. На погребението на баща й. През този кратък период тя се бе превърнала от дългуресто момиче в млада жена и лицето й бе станало твърдо — много по-твърдо, отколкото би трябвало само за три години.

Можеше да се досети защо. Много добре познаваше този поглед — наполовина предизвикателство, наполовина предпазливост. Самият той също бе сирак и знаеше какво е да израснеш сам, под грижите на голямото семейство, което въпреки това те държи на разстояние и те прехвърля от един дом в друг.

При мисълта за всичко това сърцето му се сви. Трябваше да направи повече за нея, когато имаше възможност. Ако беше, може би сега тя нямаше да е тук.

— Благодаря, че дойдохте — каза професор Канош, което донякъде намали напрежението, и махна на Пейнтър да отиде при масата. — Може би с ваша помощ ще успеем да оправим тази каша.

— Надявам се. — Пейнтър хвърли поглед към колегата на професора. Не беше сигурен колко свободно може да говори пред него.

Човекът усети грубостта си и му протегна ръка. Изглеждаше на годините на професор Канош, но сивата му коса бе оредяла на темето и докато лицето на Канош беше загоряло от слънцето, кожата на колегата му беше мека и отпусната, с големи торбички под очите. Пейнтър се запита дали не е преживял удар преди година-две. Или може би нездравият му вид се дължеше просто на това, че прекарваше по-голямата част от живота си в тази подземна лаборатория, далеч от слънцето и свежия въздух.

— Доктор Мат Дентън — представи се непознатият. — Шеф на департамента по физика.

Ръкуваха се. Пейнтър представи Ковалски като „личен помощник“, при което гигантът завъртя очи.

Професор Канош бе достатъчно любезен да не задълбава в тази тема.

— Моля, наричайте ме Ханк — каза той, може би усетил резервираността на Пейнтър. — Обясних положението на Мат. Имам му пълно доверие. Приятели сме още от гимназията.

Пейнтър кимна и каза:

— В такъв случай може би ще обясните положението и на мен.

— Първо искам да ви уверя нещо. Не мисля, че Каи има нещо общо с взрива. Експлозивите, които изпусна, не бяха причината за трагедията.