Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Голяма част от изображението обаче липсваше. Грей прокара пръсти по празното място и каза:

— Луис е изстъргал част от изображението.

— Защо? — попита Сейчан.

— И е написал нещо.

Вгледа се в грижливо изписаните, но отдавна зацапани с кръв редове. Макар желязото в хемоглобина да беше оставило петна, написаното все още можеше да се разчете.

— Само че надписът е безсмислен — каза Грей. — Просто несвързани букви. Или е някакъв шифър, или Луис наистина е полудял.

Сейчан хвърли поглед към кожата и отново насочи вниманието си към пътя.

— Хейсман не спомена ли, че Луис и Джеферсън са използвали шифър? Изпращали са си съобщения със специално разработен за целта код.

— Да, така каза.

Представи си как Луис умира в онази безкрайно дълга нощ, преди госпожа Гриндър да го открие. Бе разполагал с предостатъчно време да напише последното си съобщение до света, но какво се казваше в него? Дали посочваше убиеца? Или това бе последната му воля?

Пръстите му отново потъркаха грубо остърганата кожа. Какво беше заличил Луис? По краищата се виждаха остатъци от нещо като карта — спускаща се по склон река, някакъв планински проход, част от езеро. Дали не беше по-подробна карта на терена около изгубения град на тоутсиий унстоу пуутсийв? Дали златната карта не посочваше само общото местоположение, а нарисуваната да е съдържала по-конкретна информация? Благодарение на нея ли Фортескю беше открил обекта на запад — разбира се, ако изобщо го бе направил? Събра парчетата от пъзела.

— Мисля, че предателят генерал Уилкинсън е убил Луис заради златната плочка, но изобщо не е подозирал колко е важна бизонската кожа. След покушението Луис не е искал тя да попадне в неподходящи ръце и затова я е изстъргал и е оставил това последно кодирано послание. Използвал е собствената си кръв и тялото си, за да го скрие.

— Защо да го крие?

— Може би не е искал убиецът да научава, че е посочен. Може би се е надявал съобщението да стигне до Джеферсън заедно с другите му вещи, а ако това не стане, поне ще е оставил последно свидетелство за бъдещето. Сигурно никога няма да разберем. Знаем само, че върху кожата няма карта, която да помогне на Пейнтър.

Предплатеният телефон на Грей иззвъня.

— Кат?

— Как е Монк? — попита тя, като се мъчеше да говори спокойно, но не успяваше съвсем.

— Спинка като бебче — увери я той.

Вече й се беше обадил, за да я запознае със ситуацията и да разкаже набързо за картата.

— Уредих самолет, чака ви на частно летище край Колумбия — каза тя и му обясни точно къде.

— Добре. Ще сме там след няколко минути. Ами Сейчан? Не я ли издирват всички?

— Покрай ставащото в Йелоустоун никой вече не го е грижа за вас тримата, особено след като разгласих новината за Уолдорф и обясних как случилото се във Форт Нокс е дирижирана от него акция и как е изфабрикувал историята за терористи, за да прикрие собствените си действия.

Тревожеше го и още нещо.

— Успя ли да разбереш как Уолдорф успя да ни устрои засада? Как е разбрал, че ще изровим трупа на Луис? Доколкото знам, само ти и Ерик Хейсман бяхте в течение. А може би и асистентката му, Шарин.

— Доколкото мога да преценя, и двамата са чисти. И ако трябва да съм честна, покрай цялата лудница и суматоха може част от информацията да е достигнала до неподходящи уши. Знаеш, че ушите на Гилдията са навсякъде. — Кат въздъхна. — Имаш ли някакъв напредък с бизонската кожа?

— Не. По нея няма нищо, което да помогне на Пейнтър. Ще трябва да се оправя сам.

1 юни, 05:20

Национален парк Йелоустоун

Каи вървеше през неземната гора от конуси, следвана плътно от прикрепената към нея сянка. Ашанда се движеше съвсем безшумно зад нея, дори веригата на белезниците не дрънчеше. Въпреки бомбата на китката на Каи присъствието на чернокожата жена й вдъхваше някаква увереност, колкото и странно да изглеждаше това.

Знаеше, че жената се подчинява на заповедите на Рафаел, но в нея нямаше враждебност. В много отношения африканката беше пленница като самата нея. Нима и двете не бяха с белезници? Освен това Каи трябваше да признае, че в тихото поведение на Ашанда има простота и красота, а в тихото тананикане, което чуваше от време на време, винаги се долавяше някаква тъга.

И все пак не можеше да забрави за бомбата на китката си. Сякаш с всяка следваща крачка тя ставаше по-тежка и непрекъснато й напомняше за себе си.

На света вече му оставаше по-малко от час. Войниците се връщаха с празни ръце, след като бяха претърсили своите части по скалите.