Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Пейнтър пристъпи напред заедно с Ханк и Рафаел.

— Това злато ли е? — попита Джордан зад тях.

Дори да не беше, със сигурност бяха намерили мястото.

Пейнтър огледа долната част на каменната тапа. Приличащият на злато метал покриваше долната една педя на гъбата и ръба на дупката.

— Благородният метал е за да не позволява на тапата да се срасне със земята — каза Чин.

Ханк огледа дупката и каза:

— Прилича ми на отвор на кива. Вход към подземния свят.

Ковалски погледна кръвнишки дупката и изръмжа:

— Това ме подсеща колко чудничко се развиха нещата миналия път.

05:45

Ханк се спусна след Пейнтър. Дълбочината се оказа само метър и двайсет, но започващият тунел се спускаше стръмно надолу, към сърцето на геотермалния басейн и странните му конуси. Въздухът беше горещ и сух, наситен с миризмата на сяра.

Пейнтър поведе с фенер в ръка. След Ханк вървяха Чин и Ковалски. Следваше ги Рафаел, подпомаган от двама от хората на Берн и Ашанда, която по принуда трябваше да помъкне и Каи. Всички други останаха горе, Кауч също.

Тунелът се спускаше все по-надолу и температурата се покачваше все повече. Ханк докосна стената. Не си опари ръката, но скалата беше определено гореща и му напомни за адските огньове, горящи долу — и в буквалния, и в преносния смисъл.

Нима така щеше да свърши светът?

След още минута си помисли, че ще му се наложи да се върне. Дробовете му горяха. Още колко надолу трябваше да слязат? Имаше чувството, че са изминали поне половин километър, макар вероятно разстоянието да беше два пъти по-малко.

— Стигнахме — чу се гласът на Пейнтър.

Тунелът се стесни. Стените се доближаваха една до друга и се наложи да се обърнат ребром, за да могат да се промушат.

Пейнтър мина пръв.

Ханк го последва — и чу как Пейнтър ахна, когато излезе от другата страна.

Ханк се провря след него и зяпна онемял, краката му се подкосиха. Трябваше да се подпре на стената, за да не се свлече на земята. С другата си ръка прикри устата си.

— Mon Dieu! — изхриптя Рафаел.

Ковалски изруга.

С влизането на останалите още и още фенери осветяваха кухината и пропъждаха мрака.

Хиляди мумифицирани тела покриваха пода на огромната пещера, издигаща се поне колкото седем етажна сграда. Изсъхналите фигури бяха подредени в линии като спици на колело, чиято главина бе голям храм в центъра.

Също като в Юта, всички бяха облечени като коренните жители на Америка — пера, кости, широки поли, кожени мокасини и препаски около бедрата. Косите им бяха дълги, често сплетени и украсени, но бяха с най-различни цветове. Определено имаше много мъже и жени с черна коса, но се виждаха също и руси, кестеняви и дори светлорижи.

Тоутсиий унстоу пуутсийв.

И тук по пода или в съсухрени ръце се виждаха кинжали, предимно от стомана, но също и няколко от кост. Толкова много смърт.

За да запазят една тайна, за да защитят света от забравената алхимия.

Ханк вече разбираше какъв е потенциалният източник на тази мъдрост. Пред тях се издигаше храм, построен от каменни плочи, споени с хоросан. Беше висок шест етажа, почти достигаше до тавана и изпълваше централната част на огромното помещение.

Ханк знаеше какво е това.

По-точно модел на какво е.

Дори размерите на фасадата изглеждаха точни.

„Двайсет лакти широк, трийсет и пет лакти висок“.

Точно по Библията.

Но не размерите бяха причина за увереността му. Сградата си беше храм. Каменни стъпала водеха към притвора, от двете страни на входа се издигаха два внушителни стълба, прословутите Воаз и Иахин — само че вместо от мед, тези две колони бяха направени от злато, както и огромната купа пред храма.

Златният съд се издигаше на почти три метра и беше два пъти по-широк, поставен върху гърбовете на дванайсет вола. Оригиналът се наричаше „медно море“ или „разтопено море“. Името подхождаше на това копие. Купата се намираше в средата на димящ горещ фонтан, който бликаше от пода и пълнеше съда. Водата се изливаше през краищата му, за да се върне в извора и да поднови безкрайния си цикъл.

— Какво е това място? — попита Каи. — По градеж прилича на пуебло, но формата е съвсем сбъркана.

Ханк поклати глава.

— Формата е съвършена.

Пейнтър гледаше втрещен.

„И сега ли ще отречеш истината?“ — мислено го попита Ханк.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита Пейнтър, който явно също бе познал сградата. — Или поне негова пуебло версия?

Ханк кимна ликуващо.

— Да. Това е Соломоновият храм.