Джеймс Ролинс - Дяволската колония

„Шибан…“

Надигна се от прикритието си, превключи на автоматична и натисна спусъка. Двамата войници последваха примера му и двамата командоси се строполиха на земята. Защитата им не беше пробита, но се бяха разминали на косъм.

И имаха проблем.

— Свършиха ми патроните — каза Бойдсън и махна празния пълнител.

Маршал провери оръжието си и поклати глава.

— Имам само още пет.

Райън знаеше, че и той не е в по-добро положение.

Берн изкрещя нещо на немски. Гласът му звучеше кръвожадно. Със сигурност знаеше, че противникът му е заклещен и останал без муниции и възможности за избор. Райън се върна на мястото си и надникна.

Противниците — все още петнайсет на брой — се готвеха за последната атака. Берн лично щеше да я води и стоеше прав на петдесет метра от тях, защитен от бронята си и сигурен в огневото си превъзходство.

Посочи към позицията на Райън.

Майорът се прицели.

21:56

Токио, Япония

Рику Танака седеше пред компютъра дълбоко в лабиринта на организацията, носеща евфемистичното име Разузнавателна агенция за обществена сигурност, японската шпионска служба. Не знаеше дори на кой етаж се намира — „вероятно под земята, ако се съди по дразнещото бръмчене на климатичната инсталация“, — нито дори в коя сграда. А и не му пукаше.

Ръката му лежеше в ръката на Джанис Купър.

След спасяването им от ледените дълбини на резервоара Супер-Камиоканде рядко се случваше да прекъсва физическия си контакт с нея. Той му помагаше да запази равновесие в света, докато психиката му се възстанови, досущ като котва, задържаща кораб в неспокойни води.

Чакаха последните данни от различните лаборатории да минат през усъвършенстваната му програма. С приближаването на момента на критичната маса неизвестните променливи отпадаха, което му позволяваше да изчисли по-точно времето на експлозията.

Най-сетне изчисленията завършиха.

Отговорът светна на екрана.

Пръстите на Рику стиснаха здраво ръката на Джанис. Тя му отвърна. Нуждаеше се от подкрепа не по-малко от него.

— Обречени сме.

05:56

Пейнтър приклекна до тялото на пода.

Мъжът лежеше по гръб върху бизонска кожа, със скръстени на гърдите ръце.

Индианското облекло на мумифицираните останки беше по-светло от това на телата отвън. Искряща огърлица от бели орлови пера украсяваше оголената му тънка шия. В дългата сива плитка още имаше изсушени цветя, поставени от някого с голяма любов и внимание. Мършавите му рамене бяха наметнати с покрито с мъниста наметало, служещо вместо погребален саван.

Този човек не се беше самоубил. Някой го беше положил тук в Светая светих, което бе знак за огромна почит.

Пейнтър можеше да се досети защо.

Под съсухрените бели ръце имаше два предмета.

Под едната — бяло дървено бастунче със сребърна топка с хералдическата френска лилия.

Под другата — дневник от брезова хартия, подвързан в кожа.

Това бе тялото на Аршар Фортескю.

Нямаше нужда да чете дневника, за да научи, че Фортескю е останал тук след заминаването на Луис и Кларк, за да бъде пазител и защитник на великата тайна. Несъмнено е бил приет от местните жители — и ако се съдеше по вниманието, с което бе положено тялото му, е бил обичан.

— Почивай в мир — каза глухо Пейнтър. — Дългото ти бдение приключи.

Чин стоеше до отворената врата в дъното на помещението. Гласът му трепереше от ужас.

— Директоре, елате да видите!

Пейнтър отиде до него. Ханк и Ковалски го последваха.

Зад прага започваше стълбище, водещо към обширно помещение, простиращо се много зад и настрани от Светая светих.

— Съкровищницата на храма — каза Ханк.

Пейнтър зяпна, изгубил дар слово.

— Преебани сме — сбито обобщи Ковалски.

05:57

Опрял буза в приклада на карабината, майор Ашли Райън гледаше през мерника. На петдесет метра от него Берн спусна ръката си, предвкусвайки последния удар. Командосите се надигнаха от прикритията си, готови да атакуват.

— Майоре? — попита Маршал.

Нямаше утешителни думи за хлапето. Нито за Бойдсън, който седеше облегнат на един камък, стиснал последното си оръжие — армейския си нож. Двамата войници бяха само на по двайсет и няколко. На Бойдсън наскоро му се беше родило момченце. Маршал пък смяташе да предложи брак на приятелката си следващата седмица и дори беше избрал пръстена.

Райън гледаше съсредоточено напред.

Смяташе да повали колкото се може повече противници, да ги накара да платят с кръв за живота на всеки от хората му.