Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Няма шанс да изнесем всичко това навреме — каза Чин. — Разполагаме само с петнайсет минути.

— Време е за план Б, шефе — каза Ковалски. — Имаме план Б, нали?

Пейнтър тръгна обратно към храма.

— Можем да се опитаме да изнесем колкото можем. И да намалим вероятността веществото да активира калдерата на Йелоустоун.

Ковалски го последва, като сипеше други идеи.

— А защо да не използваме горелки? Нали горещината унищожава това нещо?

— Ще отнеме много време — каза Чин. — А и не мисля, че пламъкът ще е достатъчно горещ.

— Тогава да пуснем бомба против бункери?

— Твърде дълбоко сме — отхвърли предложението Пейнтър.

— Ами ядрен взрив?

— Това е последната мярка — каза Пейнтър. — И като едното нищо можем да предизвикаме точно онова, което се опитваме да избегнем.

Ковалски вдигна ръце.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим.

Влязоха в Светая светих и в същия миг един задъхан младеж се втурна през златната завеса и рязко спря, втрещен от толкова злато.

— Джордан! — възкликна Каи.

Той вдигна ръка и се помъчи да си поеме дъх.

— Обаждане от Вашингтон… срокът е скъсен… веществото ще избухне в шест и четири.

Пейнтър нямаше нужда да проверява часа. Вътрешният му часовник отброяваше сам времето. „Две минути“. Погледите на всички бяха обърнати към него с надеждата за някакво решение, за внезапно хрумване.

Вариантите бяха изчерпани. С изключение на един.

Пейнтър посочи към изхода.

— Бягайте!

1 юни, 06:02

Национален парк Йелоустоун

„Две минути…“

Каи тичаше с останалите през грамадния храм. Джордан беше плътно до нея. Искаше й се просто да рухне на колене и да се откаже. Но той я поглеждаше, мълчаливо я подканваше да не спира — и тя не спираше. А и не можеше да спре.

Ашанда се носеше до нея като локомотив. Каи беше сигурна, че ако падне, тя изобщо няма да намали скорост, а ще я повлече след себе си. До Ашанда двамата войници буквално носеха Рафаел.

Стигнаха изхода на храма.

Чичо й и геологът водеха, вземаха по две стъпала наведнъж. Обсъждаха разгорещено нещо. Геологът посочи врящия фонтан. Чичо Кроу поклати глава.

Зад всички беше Ковалски. Огромното му тяло не беше пригодено за спринтиране. Хриптеше от горещия въздух, лицето му бе зачервено и лъщеше от пот.

— Няма да успеем да излезем — викна Каи.

Джордан нямаше намерение да се предава на отчаянието.

— Тунелът се стеснява. Ако успеем да се промушим, всичко ще е наред.

Каи не знаеше дали думите му се основават на нещо повече от надежда, но ги взе присърце. „Просто стигни до тунела“.

Вече имаше набелязана цел и се почувства по-добре, затича с нови сили.

Зад тях се чу вик и Ашанда рязко спря. Закопчаната за нея Каи не реагира така бързо, изгуби равновесие и падна. Джордан наби спирачки и се върна при тях.

Рафаел и двамата му телохранители се изтъркаляха по каменните стъпала.

Ашанда тръгна към тях. Каи нямаше друг избор освен да я последва.

Войниците се изправиха. Единият изкуцука няколко стъпки настрани. Другият се огледа панически и се втурна към тунела.

Първият войник го погледна, премисли възможностите си и го последва с болезнено накуцване и подскоци на един крак.

— Какво правите? — извика им Джордан. — Помогнете ни!

Чичо Кроу и геологът спряха, когато войниците изтичаха покрай тях.

— Вървете! — викна Ковалски. — Аз ще го взема!

Наведе се, вдигна Рафаел от земята и той изрева от болка. И двата му крака бяха извити под неестествени ъгли. Счупени. Изненаданият Ковалски едва не го изпусна. Не беше очаквал подобни поражения от едно нищо и никакво падане.

Рафаел обаче успя да се задържи, преметнал ръка през врата му, и каза:

— Merci.

По челото му беше избила пот. Опипа ребрата си, които вероятно също бяха счупени. Погледна към Ашанда, сякаш й се извиняваше. Знаеше, че тя няма да го остави.

— Хайде — каза на Ковалски и на Ашанда.

Побягнаха отново.

Чичо Кроу и геологът бяха забавили крачка. Групата на Каи тичаше с все сили, но това малко забавяне вероятно ги беше обрекло.

„Остава по-малко от минута“.

— Бягай напред! — извика Каи на Джордан.

— Не, ще остана с теб.

Боеше се за него.

— Върви или всички ще се заклещим в тясното. Мини пръв. Ще дойда. Обещавам.

Джордан понечи да възрази, но видя решимостта в очите й.

— Само да не ме излъжеш! — извика той и затича.

Каи погледна през рамо. Натовареният с Рафаел Ковалски продължаваше да изостава. Французинът охкаше и викаше от болка, макар да личеше, че се мъчи да стиска зъби.