Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Добре ли си? — попита Каи.

Тя вдигна ръката с веригата.

Пейнтър се обърна към Рафаел.

— Дайте ни кода за белезниците.

Французинът обаче не откъсваше очи от Ашанда. Тя бе успяла да дойде донякъде в съзнание и го гледаше, опряла глава на стената. Дишаше плитко и бързо от болка. Кръв течеше по замърсената й част; там вече нямаше кожа, виждаха се оголени мускули.

— Какво направи, Ашанда? — промълви французинът.

— Рафаел, трябва ни кодът за белезниците.

Кучият син сякаш не чуваше молбите му, но Ашанда вдигна едва-едва здравата си ръка и я остави да падне. Желанието й бе ясно.

Пейнтър замълча — не можеше да е по-убедителен от нея.

И зачака, като гледаше как светът около него бавно се разпада.

06:07

Рафаел се взираше в очите на Ашанда. Беше пожертвала всичко за него. През целия си живот той се бе борил да се докаже на другите, на фамилията си, дори на самия себе си, да се издигне над позора, който не беше по негова вина. Но за тези черни очи това никога не е било необходимо. Тя го виждаше такъв, какъвто е, наблюдаваше го мълчаливо, винаги до него, винаги силна.

И в този момент той най-сетне я видя истински. Това го разби повече от всяко падане.

— Какво направих с теб? — прошепна й на френски. Посегна към бузата й.

— Внимавайте — някъде много отдалеч се обади Пейнтър.

Рафаел не се измъчваше от подобни тревоги. Знаеше, че нараняванията му са тежки, че студът плъзва по тялото му и че скоро ще изпадне в шок. С всяко вдишване усещаше вкуса на кръвта от разкъсаните си бели дробове. И двата му крака бяха счупени на много места, а вероятно и тазът.

С него бе свършено, но щеше да живее достатъчно дълго.

За нея.

Пръстите му докоснаха скулата й, спуснаха се по челюстта, докоснаха шията.

Очите й се притвориха.

Устните й се извиха в едва доловима усмивка.

„О, любов моя…“

Прегърна я нежно, усети горещата кръв по гърба й, трепета от агонията. Тя се опита да го отблъсне. Закрилница докрай.

„Не, нека аз бъда по-силният… поне този път“.

Сякаш чула молбата му, или може би от слабост, тя се отпусна с въздишка. Положи глава на рамото му и го погледна с радост, каквато не беше виждал никога. Прокле се, че й е отказвал такова просто щастие — на нея и на самия себе си.

Някакъв глас продължаваше да му досажда.

За да се отърве от него, той изрече пет числа, кода за белезниците.

Последва суетня. Чу два млади гласа — енергични, изпълнени с надежда и с такава неподправена любов… После те взеха щастието си и избягаха.

Останал най-сетне сам, той се наведе и нежно целуна устните й. Те потръпнаха под неговите. Продължи да я прегръща цяла вечност, усещаше дъха й по бузата си… по-бавен и по-бавен… докато не замря.

Почувства, че същото нещо разяжда и него през дланта, с която я милваше, през рамото, което я поддържаше, дори през устните, които я целуваха. Но това бе чудесна болка. Идваше от нея и той я приемаше с цялото си сърце.

И затова продължаваше да я прегръща.

Някакъв глас се натрапи. Обърна се и видя, че Пейнтър още е тук. Мислеше си, че си е отишъл. Онова, което му се бе сторило цяла вечност, явно бе продължило съвсем кратко.

— Какво искате, мосю Кроу? — дрезгаво прошепна той; усещаше как частите му се разпадат. Как целият той се разпада.

— Кой сте вие? — попита Пейнтър, приклекнал на няколко стъпки от него като някакъв лешояд.

Рафаел облегна глава на стената и затвори очи. Знаеше какво всъщност иска този човек. Макар с тялото му да бе свършено, умът му си оставаше все така остър.

— Зная кого търсите, но те не са аз. Нито фамилията ми. — Отвори очи и погледна Пейнтър. Говоренето му причиняваше болка, но знаеше, че трябва да продължи. — Онова, което търсите, няма име. Не и формално.

— Тогава какво знаете за тях?

— Зная, че вашите най-стари фамилии в Америка могат да се проследят до „Мейфлауър“. Това е нищо, незначителен миг от историята. В Европа фамилиите имат корени, които са два, три, четири пъти по-дълбоки. Но има и избрана шепа, които могат да проследят родословието си много по-назад. Някои твърдят, че до времето преди Христос, но кой може да е сигурен? Зная, че те трупат богатство, власт, мъдрост и манипулират историята, като се крият зад винаги сменящи се лица. Те са тайната във всички тайни общества.

Изграчи развеселено, макар това да му донесе още повече болка.

— Някои ги наричат familles d’étoile, звездните фамилии. Чувал съм, че някога са били повече, но сега има само една , Истинската кръвна линия. За да останат силни, те се опитват да се възстановят от по-младите фамилии като моята, фамилиите от горния ешелон.