Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Погледна Берн през мерника. Искаше да приближи повече. Нямаше патрони за хабене. Нито един не трябваше да иде нахалост.

„Искам теб“.

Не му беше оказана тази чест.

Пред очите му Берн внезапно се вкопчи в гърлото си. От устата му бликна кръв. Стрела беше пронизала шията му. Русият гигант рухна на колене, а долината се изпълни с дивашки крясъци и викове — отекваха зловещо от стените на каньона и пронизваха ушите.

Неочакван трясък отзад го накара рязко да се извърне. Райън завъртя оръжието си и едва не застреля Джордан в гърдите. Младежът търчеше към тях. Райън си мислеше, че хлапето се е скрило назад сред камъните, както му беше наредено.

Джордан обаче беше без дъх, с мокри и раздрани дрехи. Явно беше пропуснал заповедта на Райън покрай ушите си.

— Движение в гората! — извика Маршал. — Навсякъде се движат сенки!

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза запъхтяно Джордан. — Не искахме да ни забележат, докато не обкръжим долината напълно.

Надигна се и погледна между камъните.

Райън забеляза, че хлапето като че ли нарочно избягва да го поглежда в очите. Наемниците, чийто водач лежеше по очи в тревата, се щураха безцелно из долината. Някои се мъчеха да намерят прикритие.

Но прикритие вече нямаше. Никакво. Никъде.

Остър крясък разцепи въздуха и от гората към командосите полетяха облаци стрели.

Някои откриха огън по сенките.

От гората им отговориха с още стрели.

Командосите падаха един по един. Райън вече можеше да различи безшумно движещите се ловци. Нямаха униформи. Някои бяха с ловни екипи, но повечето носеха джинси, боти и тениски, а един-двама бяха само по мокасини и препаски през бедрата.

Всички обаче имаха нещо общо.

Бяха индианци.

Битката явно беше спечелена, но Райън не искаше да рискува и махна на хората си.

— Домъкнете багажа ни тук.

Искаше да разполага с муниции, ако положението отново стане напечено.

Задъханият Джордан седна на земята.

— Преди да полетим насам, Пейнтър каза с Ханк да свикаме доверени хора от нашите и от други племена — обясни той. — Уреди транспорт и хеликоптери. След като разбра къде в Йелоустоун отиваме, нареди силите ни да бъдат разположени тук преди да дойдете. Подозираше, че онзи французин ще направи някакъв номер.

„Абсолютно вярно…“

— Хората ни останаха скрити в долината. На няколко пъти насмалко да ги забележат, но ние знаем как да се движим незабелязани в гората, когато се наложи. След началото на престрелката отидох да им съобщя за разположението и големината на силите и да координирам атаката.

Райън го погледна с други очи. „Кое е това хлапе?“ Но въпреки това си оставаше бесен.

— Защо Кроу не ми каза нищо? Защо не се обърна към Националната гвардия?

Джордан поклати глава.

— Май се тревожеше, че има внедрени хора. Не зная. На изток има някакви проблеми с предатели в правителството. Пейнтър искаше да действа по стария начин, да разчита на кръвта.

Пейнтър въздъхна. „И може би по-добре, че стана така“.

Райън се огледа.

— Къде е Кауч?

Райън се сети, че не е виждал кучето, откакто го бяха простреляли. Почувства се виновен за безотговорното си отношение. Кучето му беше спасило живота.

Джордан вече бе открил неподвижното тяло в бурените.

— Ох, Кауч…

Преди Райън да успее да каже нещо, Бойдсън пристигна тичешком, хвърли раницата и му подаде радиостанцията.

— За вас е. От Вашингтон са се опитвали да се свържат с вас.

„От Вашингтон?!“

Вдигна радиостанцията.

— Майор Райън.

— Сър, обажда се капитан Кат Брайънт. — Напрегнатият й глас го накара да се изправи на нокти. Нещо не беше наред. — Имате ли връзка с Пейнтър Кроу?

Райън погледна към дупката. Плътната скала не позволяваше използването на радиостанция. Някой трябваше да слезе долу.

— Мога да стигна до него, но ще отнеме няколко минути.

— Не разполагаме с няколко минути. Трябва да му съобщите незабавно. Кажете му, че физиците промениха сроковете според по-точните данни. Експлозията ще бъде в шест и четири, а не в шест и петнайсет. Разбрахте ли ме?

Райън си погледна часовника.

— Та това е след четири минути! — Свали радиостанцията и се обърна към Джордан. Трябваше му човек, на когото Пейнтър да се довери без колебание. — Момче, колко бързо можеш да тичаш?

06:00

Пейнтър насочи лъча на фенера към съкровищницата зад Светая светих.

Върху стотици каменни постаменти бяха поставени златни черепи с всякакви размери и форми — саблезъби котки, мастодонти, пещерни мечки, дори огромен череп на алозавър или някакъв друг праисторически гущер. Сред тях имаше и десетки канопи, някои с древноегипетски мотиви, вероятно донесени от древната родина. Имаше обаче и други, оформени като местни животни — вълци, но също и птици с всевъзможни клюнове, пуми и рисове, мечки гризли, дори навита гърмяща змия.