Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Казаното от Ханк Канош продължаваше да отеква в съзнанието й — загадка, която й помагаше да откъсне мисли от наближаващия край.

Накъдето гледат вълкът и орелът.

И докато вървеше из гората и си повтаряше тези думи, тя неочаквано го видя от подходящия ъгъл, докато слънцето се показваше на хоризонта. И спря толкова рязко, че Ашанда се блъсна в нея — нещо, което рядко се случваше.

— Професор Канош! Чичо Кроу!

Двамата се обърнаха към нея.

— Елате! — Тя понечи да им махне, забравила, че ръката й е закопчана.

— Какво има? — попита Ханк.

Каи посочи почти двуметровата колона пред себе си.

— Вижте горе, как стърчат двете заострени издатини… точно като уши!… а тази издутина под тях не ви ли прилича на муцуна?

— Права е — каза Ханк и пристъпи напред. — Вълкът и орелът са често срещани индиански тотеми. А тези естествени стълбове са като каменни тотемни стълбове.

Чичо Кроу докосна камъка и промълви изумено:

— Изсечени са.

Ханк прокара пръст по стълба.

— Но с времето отложенията са покрили повърхността и са размазали изображението.

— Трябва да намерим орела — заяви Рафаел.

През следващите десет минути двата екипа претърсваха каменната гора. Никой от стълбовете обаче не приличаше на птица.

— Губим си времето — каза Рафаел. — Може би трябва да търсим в посоката, в която гледа вълкът.

Междувременно Каи беше направила бърза обиколка на геотермалните конуси и се върна при стълба с вълка. Застана с гръб към него и се загледа към долината. Пред вълка се откриваше широка гледка над долината към една далечна скала.

Тя я посочи.

— Някой проверявал ли е…

— Вижте! — извика изумено Джордан.

Каи се обърна, всички останали също. Джордан стоеше пред съвсем обикновена колона, която по нищо не приличаше на орел. Той обаче се наведе, вдигна отцепено парче скала и го сложи на мястото, откъдето се беше отчупило. Поставено така, то наистина приличаше на криле.

Джордан посочи.

— А ето тази извита надолу издатина може да е клюн. — И за да покаже, опря брадичка в гърдите си.

— Да, това трябва да е вторият тотемен стълб! — възкликна Ханк.

Джордан се усмихна на Каи, сякаш й казваше: „И двамата намерихме по един“.

Каи му направи знак да застане пред орела, след това закрачи в посоката, в която гледаше вълкът. Джордан последва погледа на орела. Крачка по крачка двамата вървяха напред, като бавно се приближаваха един към друг.

Всички ги последваха.

След четирийсет метра Каи протегна ръка и хвана ръката на Джордан. Двамата стояха пред друг гейзерит. Високо около метър и двайсет и също толкова широко, образуванието изглеждаше съвсем обикновено, приличаше на някаква дебела гъба.

— Не разбирам — промълви Рафаел.

Геологът приближи и разгледа гъбата от всички страни.

— Прилича на всички останали. — Постави длан върху камъка и остана така няколко секунди. — Само че не вибрира. Дори при затихналите гейзерити може да се усети треперене.

— Какво означава това? — попита Каи.

— Че е фалшив — отсече Чин.

05:38

Слънцето озари деня, но не и настроението им.

— Защо просто не го гръмнем? — попита Ковалски.

— Може да се стигне и до това, но нека да дадем на Ханк и Чин поне минута да приключат огледа си.

Все пак Пейнтър трябваше да обмисли предложението на Ковалски. Разполагаха с около четирийсет минути, преди долината да експлодира.

— Случайно да ти се намира пластичен експлозив? — попита той.

Беше казал на Ковалски да осигури още за полета, ако им се наложи да си пробият път в някой тунел. Партньорът му обаче беше дошъл без чанта или раница.

— Намира ми се малко — призна Ковалски, отстъпи назад, разтвори дългия си шлифер и показа колана си, целия окичен с кубчета С-у.

— На това малко ли му викаш?

— Ами да. Повече ли трябваше да взема?

— Смятаме, че е предназначено да действа като тапа или може би е символ на пъпна връв — заяви Ханк след минута. — Така или иначе, трябват ни четирима силни мъже, които да обхванат ръба, който според мен е оставен нарочно, и да го повдигнат право нагоре.

Ковалски пръв излезе напред, следван от майор Райън, Берн и Чин.

Приклекнали, четиримата се наредиха около камъка и сплетоха ръце.

— Скалата е пореста — каза Чин. — Да се надяваме, че ще успеем.

Забутаха заедно нагоре. Ако можеше да се съди по напрегнатите им лица, преценката на геолога беше съмнителна. В следващия момент обаче от земята се чу метално стържене, каменната тапа се размърда и след като беше освободена, четиримата лесно я вдигнаха и я оставиха встрани.