Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Пейнтър долови известно колебание в очите на професора, сякаш искаше да каже още нещо. Забеляза как поглежда към Рафаел. Французинът обаче беше оцелял достатъчно дълго в организация, която не толерираше липсата на внимание към подробностите, така че веднага попита:

— Какво не ни казвате, професоре?

Пейнтър кимна на Ханк. Вече нямаше време за тайни — или поне за повечето тайни.

— Кажете му.

Ханк изглеждаше ужасен.

— Приятелят ми успял да разчете и откъса, който ви изпрати колегата ви. Надписа по полето на златната карта.

Рафаел се обърна към Пейнтър.

— Защо чак сега научавам за това? Обяснихте, че знакът върху картата сочи Йелоустоун, но не и това. Защо?

— Защото досега тази информация нямаше значение.

— И може би все още няма — добави Ханк. — Колегата ми е успял да преведе само една фраза: „Накъдето гледат вълкът и орелът“.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

Ханк сви рамене.

Отново задънена улица.

Пейнтър пак заоглежда долината. Грей им беше изпратил тази следа. Според Кат в момента той търсеше друга, свързана с някаква бизонска кожа. Надяваше се с нея да изкарат повече късмет.

„Но ако се съди по късмета, който изкарахме досега…“

1 юни, 07:06

Хохенвалд, Тенеси

„Това може и да свърши работа…“

Грей вдигна лопатата си — единственото оръжие, което имаха подръка.

— Смяташ да ги претрепеш от бой ли? — попита Монк и се намръщи, докато се надигаше. Погледна разширяващото се петно кръв по комбинезона си и добави: — Съсипаха ми дрехата тия мръсници.

— Можеш ли да вървиш? — попита Грей.

— Да куцукам, да. Но не и да тичам. Куршумът е излязъл, впрочем.

— В такъв случай оставаш тук.

— И без това нямах планове да ходя никъде.

Сейчан наблюдаваше групата, която приближаваше от паркинга.

— Осем са, може би десет. Скриха се зад постройката от другата страна на поляната.

— Сигурно мислят, че сме въоръжени — каза Грей. — Иначе досега да са ни довършили.

— Какъв е планът?

— Да продължат да си мислят, че сме въоръжени — поне докато наистина не се доберем до оръжията си. Багерът е само на няколко метра. Ще ни осигури известна защита, ако успеем да стигнем до него. На излизане от гроба обаче ще сме уязвими.

Подаде на Монк лопатата си, обърна се и взе другата.

— Трябват ни малко звукови ефекти. Нападателите ни са нащрек и действат предпазливо. Да ги стреснем още малко. Блъскай лопатите една в друга… силно и бързо.

Монк схвана.

— За да си помислят, че стреляме по тях.

— Ще свърши работа само за секунди. Дано да са достатъчни, за да се доберем до багера.

— Ясно.

— В такъв случай, по мой сигнал.

Грей приклекна до Сейчан. Очите й блестяха в сенките на гроба. Сърцето й биеше в гърлото, докато се взираше през ръба, готова за действие.

— Давай, Монк!

Подпрял едната лопата в стената на гроба, Монк заудря с другата с всички сили. Кънтежът беше толкова силен и неочакван, че наистина приличаше на стрелба. Грей се измъкна навън, скочи и се хвърли към багера.

Сейчан не изоставаше.

Спряха до временното прикритие под стрелата на багера и Грей я погледна. Лицето й беше зачервено, устните — леко разтворени. Тя отвърна на погледа му и вдигна вежда.

„Получи се…“

Без да си казват нищо, двамата се хвърлиха от двете страни на багера към кабината. Непознатите откриха огън, но напосоки и куршумите се забиха в пръстта на метри от тях. Явно още бяха объркани, тъй като Монк продължаваше да удря лопатите.

Грей се вмъкна в кабината. Беше оставил двигателя включен, когато слезе да доразкопае гроба. Седна в седалката, освободи ръчната спирачка и вдигна стабилизаторите.

Сейчан остави управлението на него и грабна двете карабини. Посочи и Грей я разбра. Не можеха да се опитат да избягат с тежката тромава машина. А и не можеха да изоставят Монк.

Грей вдигна греблото, за да го използва като щит. Щеше да кара сляпо, но не се притесняваше, че ще одраска някоя кола. Насочи багера към поляната. По греблото затракаха куршуми. Грей бавно напредваше към дървената постройка, а Сейчан се беше подала от вратата и стреляше под греблото, та противниците да не могат да излязат от прикритието си.

Щом стигнаха сянката на постройката, Сейчан се претърколи навън.

Това беше лесната част.

07:07

Монк седеше в гроба, стиснал едната лопата.

След като зазвуча истинската стрелба, вече нямаше нужда от него. Използва лопатата като патерица, за да се изправи. Искаше да види какво става. Успя да се надигне и да надникне навън — и се озова на сантиметри от гигантски метални зъби.