Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Сейчан гледаше, застанала на ръба на гроба.

Според информацията от Ерик Хейсман екипът на Грей не беше първият, който оскверняваше последния дом на Луис. Комисията за издигането на паметника беше изкопала тялото му през 1847 г., за да се увери, че това наистина е гробът на прочутия пионер. В доклада й до властите се изразяваше и твърдата увереност, че смъртта на Луис не е самоубийство — „умрял от ръцете на убиец“.

Ковчегът вероятно беше от онова време.

Тъкмо това не даваше покой на Грей. Дали комисията не беше махнала всички вещи на покойника?

След минути щяха да разберат.

Подпъхна лопатата под капака и ръждивите пирони се измъкнаха от дървото. Вдигнаха капака. Скелетът лежеше в парцаливите останки на стар костюм. Тук-там по костите все още имаше плът.

Монк се намръщи отвратено и каза:

— Ще ида при Сейчан.

— Давай — съгласи се Грей. Останалото можеше да го свърши и сам.

В краката на скелета лежеше грижливо сгъната бизонска кожа. Козината беше окапала, но самата кожа изглеждаше здрава.

Грей се наведе да я вдигне — и в този миг в утринната тишина гръмна изстрел и Монк падна в гроба, право върху костите.

Хвана се за ребрата. Между пръстите му потече кръв.

Сейчан скочи при тях и викна:

— Къде са ни карабините?

— В кабината на багера — отвърна Грей.

Проехтяха още изстрели, куршумите се забиваха в купчината изкопана пръст и чаткаха по отместения паметник.

Бяха допуснали ужасно глупава грешка.

— Май сами си изкопахме гроба — изстена Монк.

1 юни, 05:05

Национален парк Йелоустоун

Половин час след съобщението от НАСА Пейнтър стоеше сред пейзажа, изобразен върху златния съд. Докато летяха, зората бе обагрила небето над Йелоустоун, макар че слънцето още не беше изгряло напълно. На мекото сияние на новия ден малката долина изглеждаше като страна от приказка.

Според рейнджъра, с когото бяха разговаряли, това бе една от най-рядко посещаваните части на парка — по-малко от двайсет и пет души бяха стъпвали в малкия геотермален басейн. По-точно, както се изрази той, „повече хора са стигали до Еверест, отколкото до басейна Фейриленд 10 10 Приказна земя — Б.пр. “.

Причината за малкото посетители беше очевидна. Басейнът се намираше на трийсетина километра от най-близкия маршрут и долината бе обградена от всички страни с коварни скали, издигащи се на четирийсет и пет метра. Само най-храбрите се осмеляваха да рискуват да дойдат тук.

За щастие, разполагаха с хеликоптери. След като отрядът слезе, машината се издигна във въздуха.

Приведен, за да се предпази от вятъра от роторите, Пейнтър трябваше да вика, за да го чуят.

— Разполагаме с малко повече от час! Трябва да открием този изгубен град!

Горе кръжаха и други хеликоптери, натоварени с изолирани взривни кутии, използвани обикновено за неутрализирането на подозрителни пакети. Планът беше да намерят нестабилното вещество. Ако не можеха да неутрализират наноматериала на място, щяха да го изнесат нагорещен от долината и да го изхвърлят далеч от калдерата. Това беше основната им цел — да защитят супервулкана.

След това щяха да се занимават с разрушителните последици от взрива. Кат беше натоварила японския физик да работи върху различни сценарии, без да изключва и прибягването до ядрено оръжие при нужда.

Но това беше за по-късно.

Първо трябваше да открият гробницата на тоутсиий унстоу пуутсийв, а това нямаше да е лесна задача. Пейнтър огледа извисяващите се отвесни скали, тъмните борове и зелените ливади, започващи от мястото, където двата сребристи потока се сливаха.

Мястото беше прекрасно, но може и да не беше точното . Древният художник можеше да е изобразил тази долина и само защото му е харесала. Възможно бе тя да няма нищо общо с изгубения град.

Един човек обаче не споделяше мнението му.

— Тук е! — отсече професор Канош. — Как не се сетих по-рано?!

Ханк оглеждаше онова, което бе дало живописното име на долината — светлосивите геотермални образувания, издигащи се между бреговете на двата потока. Според Чин това бяха гейзеритни конуси, формирани от отложени минерали от малки гейзери. Бяха около четирийсет върху площ колкото половин футболно игрище. Някои бяха ниски и заоблени като достигащи до коляното мухоморки; други се издигаха на три метра и приличаха на гигантски африкански термитници. Повечето бяха затихнали, но някои продължаваха да бълват пара или вряла вода. Според рейнджъра много от по-големите си имаха имена — Вълшебната гъба, Фалоса, Питчъра.