Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Но те не бяха първите, открили гигантската артерия.

Над димящия пролом минаваше древен мост, изработен от дълги тесни плочи пясъчник, скрепени с хоросан. Строителната техника ясно показваше, че мостът е дело на индианците пуебло.

— Как са успели да построят това чудо? — попита Ковалски.

— Старите племена от района са били изключителни инженери, способни да издигат обширни и сложни постройки по отвесни скали — отвърна Ханк. — Този мост не би ги затруднил. Въпреки това явно са пренесли всичките плочи на ръка дотук.

Очите на професора бяха изцъклени или от парещия въздух, или от строителното постижение. Той пристъпи напред. Подът на залата бе осеян с камъни, но нечия древна ръка бе разчистила пътека до моста.

Пейнтър разбра целта на професора и го последва. От другата страна на пролома също имаше пътека, водеща до тунел в стената. Явно пътешествието им през подземния свят още не бе приключило.

С приближаването до моста жегата започна да става нетърпима. Беше почти невъзможно да се диша от гъстите серни пари. Единствената причина да успеят да стигнат дотук бе непрестанният вятър, който духаше през пещерата и отнасяше повечето отровни изпарения през шахтата зад тях.

— Мислите ли, че е безопасно да минем по това чудо? — попита Ковалски неспокойно.

— Мостът е издържал векове, но все пак ще мина пръв — каза Пейнтър. — Сам. Ако всичко изглежда наред, ще ви кажа да пресечете, но един по един.

— Внимавайте — рече Ханк.

Пейнтър определено смяташе да внимава. Пристъпи до началото на моста. Имаше добър изглед към пропастта надолу. Калта вреше и бълбукаше, хвърляше пръски по варовиковите стени на пролома. Падането означаваше моментална смърт.

Стъпи с единия си крак на моста, после с другия. Остана неподвижен за момент. Изглеждаше съвсем стабилно, така че направи крачка, после още една. Вече беше над пролома. Плочите под краката му леко застъргаха, сякаш се слягаха от тежестта му. Изчака, като се мъчеше да прогони страха си. Потта се стичаше на струйки по гърба му. Насълзените му очи го сърбяха.

— Добре ли сте? — извика Ковалски.

Пейнтър вдигна ръка, за да покаже, че нищо му няма, но се боеше да отговори на глас. Глупаво, разбира се. Продължи напред стъпка по стъпка, докато най-сетне не се озова на другия край и с облекчение скочи на твърда земя.

Наведе се, опрял ръце в коленете си.

— Да идваме ли? — извика Ханк.

Пейнтър вдигна ръка и им махна да идват.

Двамата минаха по моста без проблеми и след като дойдоха на себе си, продължиха към тъмния тунел, оставяйки калната калдера зад себе си.

При отвора бяха наградени със студен полъх от прохода. Въздухът имаше минерален привкус, но беше добре дошъл след серните изпарения в пещерата.

Ковалски вдигна ръка към потока.

— Откъде ли идва?

— Има само един начин да разберем — отвърна Пейнтър и отново поведе.

Ханк предложи по-подробен отговор, докато се спускаха.

— Пещерната система явно е много обширна. За да може една пещера да диша по такъв начин, е нужен огромен обем студен въздух под земята. — Той посочи назад. — Онази гореща зала изкарва студения въздух нагоре и въздушният поток продължава от нея към повърхността.

Пейнтър си спомни преценката за обема на пещерната система под отдушника при Вупатки. Двеста хиляди кубични метра. Тази тук май беше по-голяма. Но колко надолу трябваше да продължат?

Тунелът се спускаше и на едни места ставаше по-стръмен, а на други вървеше почти хоризонтално. Но никога не вървеше нагоре . Освен това температурата непрекъснато се понижаваше. След още десет минути вървене по стените започна да се появява перленото сияние на лед, който отразяваше лъчите на фенерите. Пейнтър си спомни разказа на Нанси за ледените магмени тръби под кратера Сънсет. Същият феномен беше налице и тук.

Не след дълго и земята под краката им стана коварна. Ковалски се изтърси тежко и изруга. Вятърът се засили и леденият му допир гореше бузите на Пейнтър така, както ги бе изгаряла сярната жега преди минути.

— Някой друг освен мен да си спомня за израза „когато адът замръзне“? — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание. Лъчът на фенера най-сетне разкри края на тунела. Той забърза напред, като почти се пързаляше по мокрия под. Озова се във втора зала и отново спря при входа, поразен от гледката.

Ковалски подсвирна.

Ханк зяпна слисано.

— Намерихме ги.

Пейнтър знаеше какво има предвид.

Бяха намерили анасазите.