Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Отвесните стени бяха покрити с петроглифи, но в тясното пространство се виждаше само една фигура. Жена, най-вероятно местният рейнджър, която бе поела ролята на водач. Стоеше с гръб към камерата с каишка в ръка, загледана в някаква дупка в земята.

„А, ето значи къде си отишъл…“

Рафе въздъхна.

— Няма да улесниш нещата, нали, mon ami?

Приближи радиостанцията до устните си.

— Берн, май се налага да го направим по трудния начин. И то лично, за да изкараме жертвата си навън.

Погледна отражението на Каи, докато даваше заповедта.

— Погрижи се за жената. Идваме.

На екрана Берн се подаде иззад ъгъла с вдигнато оръжие.

Рейнджърката явно чу нещо и понечи да се обърне. Карабината на Берн отскочи беззвучно и жената се свлече на земята.

Каи ахна.

Рафе се пресегна към съседния стол и напипа ръката на Ашанда. Тя беше седяла мълчаливо, подобно на черна статуя, почти забравена, но никога далеч от сърцето му. Той леко стисна китката й.

— Ще ми трябва помощта ти.

16:20

От края на залата Ханк се взираше в замръзналата гробница на анасазите, запазена от векове дълбоко под земята. Трудно му бе да проумее какво виждат очите му.

„Не може да бъде…“

Дебел син лед покриваше стените и пода и образуваше огромни висулки, които се спускаха като сталактити от куполовидния таван. Отсреща, сковано в лед, се издигаше замръзнало във времето село. Порутените блокове на древното пуебло се издигаха на височина четири етажа, разпръснати на безразборна купчина. Беше като възродено Вупатки, само че по-голямо. Жителите на селището обаче бяха сполетени от същата участ. Почернели мумифицирани тела лежаха в леда, сякаш бяха изтикани от водата от домовете си. Глинени съдове и дървени стълби лежаха натрошени и заровени, предимно в единия край на залата, наред с купчини одеяла и прекрасно запазени плетени кошници.

— Трябва да е станало някакво внезапно наводнение — каза Пейнтър и посочи другите тунели, които започваха от залата. — Водата е издавила всички, а после е замръзнала.

Ханк поклати глава.

— Първо народът умрял от огън… а после от лед.

— Може би са били прокълнати — с нетипична за него сериозност се обади Ковалски.

„Може би“.

— Сигурен ли сте, че са анасази? — попита Пейнтър.

— Доколкото мога да преценя по облеклото, архитектурата на сградите и характерната черно-бяла украса на керамиката, тези нещастници са били от някой клан на анасазите.

Ханк пристъпи напред, за да разгледа по-добре.

— Това сигурно са последните оцелели, спасили се от изригването на вулкана и от клането. Сигурно са напуснали Вупатки и са се опитали да създадат нов дом тук, скрити дълбоко под земята. А малката цитадела горе е охранявала входа.

— Но кой е запечатал входа? — попита Пейнтър. — И защо го е белязал със символа на тоутсиий унстоу пуутсийв?

— Може би някое съседно племе, което е помогнало за скриването на последния бастион на клана. Запечатали са го с надгробен камък и са поставили знака на онези, които според тях са стоварили наказанието върху тези хора. Като предупреждение за останалите да не влизат.

Пейнтър си погледна часовника.

— Като стана дума за влизане, трябва да огледаме каквото можем и да тръгваме обратно.

Ханк долови разочарованието в гласа му. Сигурно се беше надявал да открие нещо повече от едно ледено гробище. Разпръснаха се, като внимаваха къде стъпват. Ханк не се чувстваше готов да разгледа някое от телата. Извади фенера си и се зае да претърсва най-долните нива на пуеблото.

Наложи му се да счупи няколко висулки, за да се провре през вратата. Вътре намери още едно тяло, детско, отнесено в ъгъла като боклук. Мъничка изкривена ръка стърчеше от леда, сякаш молеше за спасение.

— Съжалявам… — прошепна той.

Скреж и лед покриваха всичко и отразяваха светлината на фенера му с определено зловеща прелест. Под този бляскав гланц обаче имаше само смърт.

Докато навлизаше навътре, в главата му постепенно се оформи решение. Трябваше да стигне до истинското сърце на пуеблото, мястото, където да изрази почитта си. Мина приведен през един вход и се озова в подобно на атриум пространство в центъра на постройката. Терасите по стените бяха окичени с ледени гирлянди. Представи си как тук са си играли деца, а майките им са ги хокали, докато са месели хляб.

Трябваше само да погледне нагоре, за да прогони тази картина от ума си. Тежки ледени сталактити бяха надвиснали застрашително над главата му от тавана. Представи си как се отчупват, политат и го пронизват, наказват го за това, че се е натрапил в това обитавано от духове място.