Джеймс Ролинс - Дяволската колония

16:14

— Все едно гледаш компютърна игра, non? — попита Рафаел.

Седеше в задната част на хеликоптера за наблюдение — една от двете машини, наети срещу известна сума от частна милиция, която патрулираше мексиканската граница в търсене на „наркотерористи“. Двата хеликоптера със силно затъмнени бронирани стъкла чакаха в пустинята с работещи на празни обороти двигатели, на около километър и половина от месата.

Задната кабина на машината на Рафе беше оборудвана с две командни кресла, които се въртяха между дългата пейка от едната страна и стената с оборудване, включващо цифрови рекордери, възпроизвеждащи устройства и три плоски монитора, свързани с микровълнови приемници и камери отвън.

На централния монитор подскачащата картина показваше отряда, който се изкачваше по една пукнатина към руините на платото. Образът идваше от камерата на шлема на Берн и позволяваше на Рафе отново да наблюдава щурма.

Обърна стола си към Каи Куочийтс, която седеше на пейката до един от хората на Берн. Тя го изгледа намусено, скръстила ръце на гърдите си. Още беше бясна заради предателството му и не бе казала нито дума, откакто бяха оставили постройките след застрелването на двамата възрастни хопи. Рафе се чувстваше неприятно от случилото се. Признаваше си, че беше лекомислена постъпка от негова страна, под достойнството му, но беше кисел от дългия път до шестте пуебло и настроението а му се беше влошило още повече от отказа на старицата да отговаря на въпросите. Но сега наистина вярваше, че двамата не знаеха нищо.

Безсмислена загуба на живот.

И ако младата жена не беше така твърдоглава, сигурно щеше да го сподели с нея, но тя предпочиташе да се цупи.

Тъй да бъде.

Отново се обърна към мониторите. Екипът на Берн бе стигнал до платото, където сателитът бе засякъл Пейнтър Кроу и хората му да изчезват по друга пукнатина от отсрещната страна. Разделителната способност не бе достатъчна, за да забележат повече подробности.

Не беше трудно да проследят директора на Сигма до това място. Няколко обаждания, няколко въпроса и всичко приключи, особено след като групата на Пейнтър беше получила временни пропуски от управата на националния парк. Не бяха споменати никакви имена, но пък колко групи от по трима души се отправяха навътре в пустинята, при това с куче ? Описанията съвпадаха и благодарение на семейните връзки с академичната общност той успя да използва един геофизичен сателит и да наблюдава пустинята около пуеблото Пукнатина в скалата.

След това бяха долетели от безлюдната северна страна на парка. На километър и половина от месата отрядът на Берн бе слязъл, за да измине останалото разстояние пеша.

Рафе се наведе и прошепна на монитора:

— Къде ли е онзи твой ennuyeux 7 7 Досаден (фр.) — Б.пр. чичо?

Гледаше как Берн се изкачва с лекотата и грацията на истински атлет, натоварен с тежка раница и готова за стрелба карабина. Откри, че завистливо търка бедрото си с лявата си ръка, и сви пръсти в юмрук. Най-доброто, на което можеше да се надява в този живот, бе да живее косвено чрез другите. Като сега. Ако се взираше достатъчно внимателно и изключваше другите дразнители, можеше за момент да си представи, че той е Берн.

Първият му помощник бе начело на екипа си — не беше от хората, готови да накарат подчинените си да поемат риск, за който самите те не са готови. Промъкна се покрай купчина нападал кирпич, някога част от древна стена, и стигна до скритата пукнатина. Преди да влезе, вдигна ръка пред камерата си и започна да дава знаци на хората си:

„Движи се тихо. По мой сигнал. Тръгвай“.

С периферното си зрение Рафе улови отражението на Каи в тъмния монитор, когато тя се помръдна, за да вижда по-добре. Може и да се правеше на отчуждена и безразлична племенница, но Рафе бе забелязал как дишането й се ускорява всеки път, когато го чуваше да говори за чичо й.

Или когато споменаваше другия пленник.

Момчето, Джордан Апавора, се намираше в другия хеликоптер на двайсетина метра оттук и беше застраховка, че Каи ще продължи да сътрудничи.

Берн предпазливо се спусна по улея, готов за всяка непредвидена случайност. Рафе си представи палещото слънце, тежестта в гърдите, напрежението в гърба и ръцете от багажа и тежкото оръжие.

Берн стигна до завой в улея и за част от секундата надзърна към края му. Повече време не му трябваше. Камерата определено си имаше някои предимства. Рафе върна картината и я замрази, за да я разгледа по-внимателно.