Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Добро куче — казва му Тъкър.

Гордостта го изпълни — наред с обич, от която чак болеше.

Всички бяха наблюдавали лова на Каин, скупчени пред малкия екран на телефона. Овчарката беше забелязала четирима охранители в района, след което се бе пъхнала под един пикап, паркиран накриво на кръговата алея пред входа на Бурдж Абаади.

— Уловил е миризмата на Аманда — каза Тъкър. — Тя е на острова!

— Можеш ли да наредиш на Каин да се качи в каросерията на пикапа? — попита Грей.

— Няма проблем. — Никога не беше имал проблеми да накара Каин да се качи в кола. Изпрати командата. — Горе в колата!

Кучето незабавно отстъпи метър назад, рязко се засили и полетя във въздуха, като кацна в каросерията и леко се плъзна, за да не се блъсне в онова, което бе натоварено там.

Каин се озърна, душейки усилено.

Сейчан се наведе към екрана.

— Това ковчег ли е?

Грей посочи тиксото по краищата на сандъка.

— В него са преместили Аманда. Нищо чудно, че така и не е била забелязана на летището. Докарали са я тук най-вероятно като дипломатическа пратка.

Ковалски надникна над рамото му.

— Добре де, но къде е тя сега?

Всички се загледаха към петдесет и четири етажната сграда, която бавно се въртеше в нощта. И разбраха истината.

Ловът тепърва започваше.

Но дали вече не бяха закъснели?

2,32 ч.

Мъничкото момченце лежеше на голия корем на Аманда, която вече беше притихнала.

Пещта на тялото й, разпалена в огнена влага от раждането, го топлеше. Отгоре му бяха наметнали одеялце, под което се подаваше мъничко юмруче, не по-голямо от орех.

Аманда го гледаше, поглъщаше го с очи. Ръцете й бяха завързани и не можеше да го прегърне. Това беше най-голямата жестокост. Дори този момент, който й бяха дали с детето, беше необходимост, а не израз на съчувствие. Беше прочела всички книги за бебета. Новороденото се поставяше с лице надолу, за да се ускори изхвърлянето на течности; непосредственият контакт подбуждаше тялото й да отдели по естествен начин окситоцин, който да помогне на последните контракции да изхвърлят плацентата.

И тялото й беше изпълнило първобитната си работа.

Изтощена, останала без сили, Аманда се опита да превърне момента във вечност.

— Моето момченце — прошепна тя и сълзите й се смесиха с потта на разгорещеното й лице. Искаше синът й да чуе поне веднъж гласа на майка си. Отправи към него цялата си любов, кръсти го с името, което бе мълвила нощем с Мак, докато широката му длан почиваше върху издутия й корем.

— Моят малък Уилям.

Но за съжаление детето не бе от съпруга й, поне не генетично. Тя знаеше част от истината, бе виждала медицинските записи в ужасяващото съобщение, което я бе накарало да побегне на Сейшелите. Въпреки това Мак беше обичал бебето не по-малко от нея. Любовта сияеше на лицето му дори след като беше научил истината.

„Той толкова те обичаше, Уилям“.

Сълзите й потекоха — сълзи за семейството, което никога нямаше да бъде заедно.

Натрапиха се гласове, но тя така и не откъсна очи от детето си.

— Петра, погрижи се да вземеш най-малко пет милилитра кръв от пъпната връв. Ще ни трябва за серум и за стандартните изследвания. Искам също да вземеш стволови клетки.

Аманда слушаше, осъзнавайки истината. Вече разделяха детето й на части.

— Доктор Блейк, апаратът за нагревки е готов — обади се стоящата до нея Петра. — Приготвих витамин К и капките за очи. Искате ли да извършите огледа?

— Не. Ти го направи. Трябва незабавно да съобщя за раждането.

Блейк пристъпи до леглото на Аманда и посегна да вземе детето.

— Не, моля ви — замоли Аманда. — Още минутка.

— Съжалявам. Така е по-добре. Справихте се чудесно.

Тя се помъчи да се надигне, от раздраното й гърло се изтръгна стон.

— Неее…!

Без да обръща внимание на молбите й, Блейк вдигна Уилям от корема й, отнемайки топлината му, оставяйки след себе си пустота, която никога нямаше да изчезне.

Отнесе детето до мъничкото легло под ярките лампи — и при студените очи на сестрата. Аманда си представи блестящия поднос със сребристите инструменти за дисекция.

Хлиповете й се превърнаха в задавени викове. Аманда с все сили се опитваше да се отскубне от ремъците. Продължаваше да не откъсва очи от момчето си.

„Моят малък Уилям…“

Доктор Едуард Блейк стоеше до бюрото си, уморен до смърт и със замъглен поглед. Мекото кресло го примамваше, но остана прав. Не искаше да се отпуска, не и по време на този разговор.