Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Биологията и генетиката не бяха нейна специалност, но познаваше човек в Сигма, който можеше да анализира по-добре тези данни. Раздвижи мишката и събуди компютъра. Появи се стандартен десктоп. Трябваше да измъкне колкото може повече данни от диска и да ги прати във Вашингтон, но знаеше също, че няма време да разбие защитите, изолиращи системата от външния свят. Нямаше начин да прати файловете по имейл или друг подобен път. Защитните стени на комплекса бяха от военен порядък.

Налагаше се да импровизира и да се надява на успех.

Бръкна в джоба на ризата си и извади химикалката. Данните от камерата бяха записани на микрочип, свързан с клетъчен предавател, но картата позволяваше и допълнителен запис през вградената USB връзка. Развъртя химикалката и махна камерата, оставяйки картата с обем 2 терабайта и адаптера.

Бързо намери свободен порт и пъхна устройството. Намерението й беше не да свали съдържанието на картата, а да качи файлове на нея с надеждата, че ще стигнат до Сигма. Забеляза, че клетъчният предавател свети в зелено. Беше активен, но дали някой получаваше сигнала?

Изправи се, когато на екрана се появи нова икона, представяща външното устройство.

Някакво боботене я накара да се обърне. Ейми стоеше при отворената врата и се взираше към другия край на лабораторията. Стоманените врати бяха започнали бавно да се отварят, между тях се процеждаше сребриста светлина.

Рязката заповед на доктор Маршал достигна до тях.

— Намерете ги!

Кат се обърна към компютъра.

„Нямам време да подбирам файлове“.

С мишката извлече твърдия диск на компютъра върху иконата на картата.

Копирането започна незабавно.

Това беше единственото, което можеше да направи засега.

Освен да оцелее.

— Какво беше това, по дяволите?

Пейнтър зяпна генерал Меткаф. Никога не го беше чувал да ругае и рядко го бе виждал да губи самообладание. Двамата стояха пред редицата монитори в комуникационния център. Преди минути техникът, който следеше химикалката на Кат, съобщи за нов поток данни от второто й устройство. Това беше първата картина от активирането на химикалката. Отначало бяха получавали малко звук, откъси от разговор, но след това нямаше нищо.

И ето че сега екранът най-неочаквано бе оживял.

През първите няколко минути образът подскачаше, но накрая камерата показа червени метални врати с кръст върху тях.

Меткаф тъкмо си тръгваше, когато сигналът започна да постъпва. Генералът отиде с Пейнтър да види какво получават. Двамата гледаха с растящ ужас как Кат оглежда тъмната лаборатория с редиците жени в резервоари. След това тя продължи към някакви офиси в дъното на помещението.

— Записа ли имената? — попита Пейнтър техника. — Онези върху стъклените врати?

— Да, сър.

След това мониторът отново потъмня.

— Това ли е всичко? — попита Меткаф. — Откъде са снимките?

Пейнтър знаеше, че трябва да бъде открит — за всичко. Върна генерала обратно в остъкления кабинет и затвори вратата след тях.

— Капитан Брайънт проучваше една клиника по фертилитет в Южна Каролина. Същата, в която е извършено ин витро оплождането на Аманда.

Проучването обаче не се водеше единствено от Кат. Лиза също бе отишла с нея. Страхът го обхвана с нова сила, но Пейнтър трябваше да остане съсредоточен.

Меткаф се обърна към него.

— За каква клиника по фертилитет говорите? Кой е позволил…?

Пейнтър го прекъсна, преди да се е отприщил. Трябваше да го шокира и да го накара да слуша — заради всички.

— Аманда може би все още е жива.

Както и очакваше, тези няколко думи зашеметиха генерала.

Пейнтър продължи, без да му позволява да се опомни. Трябваше да му представи цялата картина, преди Меткаф да е започнал да издига мислени бариери. Само пълният разказ можеше да спечели този упорит човек за тяхната кауза.

Започна от самото начало, с отвличането на Аманда и предположението му, че то е свързано с нероденото й дете. Приключиха пред компютъра на Кат. Пейнтър му показа кръста върху остров Утопия. Едва сега си даде сметка, че той отговаря на символа върху червените метални врати.

„Какво означава това?“

Меткаф се отпусна на стола, без да откъсва очи от екрана. Генералът беше врял и кипял в коридорите на властта; някои дори биха го нарекли опортюнист, но това беше задължително условие, ако искаш да оцелееш в рамките на пояса Белтуей във Вашингтон. Пейнтър знаеше също, че шефът му е обигран стратег, способен да поставя логиката пред емоциите.