Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Сега пък какво има? — попита Сейчан, която бе успяла да прочете изражението му.

— Наредено ни е да прекъснем мисията и да се върнем в Щатите — каза Грей на останалите. — Явно големите клечки във Вашингтон се нуждаят от изкупителна жертва за смъртта на президентската дъщеря.

— Тоест от нас — кисело промърмори Ковалски.

— Пейнтър готви обжалване на решението, но се налага официално да ни нареди да си обираме крушите.

— Но Аманда не е мъртва — обади се Тъкър. — Защо директорът не съобщи това на президента?

Още в Сомалия Грей беше обяснил на останалите решението на Пейнтър — как най-добрият шанс за спасяването на Аманда е в удара по врага, докато той смята, че никой не я търси.

Въпреки това нещо не му се връзваше. Грей вярваше, че семейството на президента има правото да знае, и ето че сега всички те понасяха последиците от решението на директора. Освен това Грей усещаше, че Пейнтър не им казва всичко и че спестява нещо.

Но каквото и да бе то, можеше да почака.

Трябваше да вземат решение.

— Може би Пейнтър ще съобщи на президента като част от обжалването. Но какво ще му каже? Не знаем със сигурност дали Аманда все още е жива. Ясно е само, че овъгленото тяло в лагера не беше нейното. Така че трябва да избираме — да се върнем на „Дух“ или да продължим напред. Ако не се подчиним на пряката заповед и не постигнем успех, могат да ни повдигнат обвинения. А и дори да продължим напред, ще имаме ограничена поддръжка.

Грей огледа малката група.

Сейчан сви рамене.

— И без това съм търсен беглец. Едно престъпление повече или по-малко е без значение.

— Аз пък никога не съм бил официално член на Сигма — обади се Тъкър. — Никой не може да каже, че двамата с Каин трябва да се подчиняваме на заповедите на шефа ви.

Грей се обърна към последния от екипа си.

Ковалски въздъхна.

— Гащите ми и без това вече са мокри, така че майната му…

— В такъв случай да измислим как да започнем издирването. — Грей взе телефона и зареди подробна триизмерна карта на острова. Завъртя я, за да покаже очертанията на кръста. — Това са фирмите и районите, които вероятно са свързани с Гилдията.

— Чакай малко — каза Сейчан. — Пейнтър откъде знае това?

Грей я погледна и сбърчи чело. В суматохата и покрай толкова много информация изобщо не си беше задал този въпрос.

Сейчан явно прочете всичко това в очите му. Поклати глава, сякаш мълчаливо го кореше за поредното недоглеждане. Пръстите му стиснаха телефона. Беше раздразнен колкото от пропуска, толкова и от това, че Сейчан го е хванала.

„Събери парчетата…“

— Продължавай — каза Сейчан.

— Ако Аманда е на острова, най-вероятно се намира някъде в отбелязаните имоти.

— Това е доста територия за претърсване — обади се Тъкър.

— Именно затова ще започнем тук, от най-вероятната цел, и ще продължим в спирала навън.

Грей посочи центъра на кръга.

— Мястото е отбелязано с кръстче — промърмори Ковалски. — Какво пък, нали търсим съкровище на пирати.

Грей се изправи.

— И да се надяваме, че е още там.

Свали телефона и се загледа към центъра на острова с блестящата централна ос, около която се въртеше звездата. И наистина се въртеше — кулата, а не островът. Етажите й, всеки с ромбовидна форма и леко изместен спрямо предишния, създаваха впечатление за огромен тирбушон, но най-изумителният аспект на архитектурата бе, че всеки етаж се въртеше, независимо от останалите, създавайки динамична структура, захранвана от вятърни турбини и слънчеви панели. Гледката беше хипнотизираща. Отделните нива се преместваха бавно и се преливаха в нови форми, имитирайки някакъв трептящ мираж.

— Бурдж Абаади — каза Тъкър, който също гледаше централната сграда на Утопия. — Вечната кула.

Високият петдесет и четири етажа небостъргач беше построен само за осемнайсет месеца заедно със създаването на самия остров. Двата проекта се бяха издигнали едновременно от морето.

Грей чувстваше, че ако на острова има нещо скрито, то ще е именно тук, в сърцето на Утопия. Имаше само един начин да проверят.

Обърна се към Тъкър и Каин.

— Време е да се хващаме на работа.

Тъкър водеше — или по-скоро Каин водеше.

Овчарката тичаше цяла пряка пред тях по пустия булевард, който пресичаше лъча на звездата. Тъкър слушаше запъхтяното дишане на партньора си в лявото си ухо и следеше екрана за случаен охранител или обитател на Утопия.

Придържаха се максимално към сенките, докато изминаваха четиристотинте метра до целта си. От двете страни на пътя и по средата между платната му се издигаха палми. Някои от дърветата все още бяха в масивни саксии и очакваха да бъдат наместени с кранове по местата им и засадени.