Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Въпреки страха я жегна гняв, че е крил тайната от нея. И не само от нея.

— Какво става с Кат?

— Не се безпокой за нея… просто се махни от ресторанта.

Обеща да го направи и затвори телефона. Погледна към тавана. Още не можеше да повярва. Трябваше да се довери на Пейнтър, че е прав. Събра кураж и пресуши на един дъх остатъка от уискито — истинско прахосване на такова фино питие, но се нуждаеше от допълнителни сили.

Изправи се предпазливо на крака, като се вкопчи в облегалката на стола. Вече не можеше да скрие болката в крака си. Закуцука обратно към лобито.

— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре?

„Не. Изобщо не съм“.

— Нищо ми няма — излъга тя и вдигна телефона на заведението. — Обхватът тук е лош. Нещо против да изляза навън, за да довърша разговора?

— Разбира се. Позволете да ви помогна.

— Не е необходимо. — Тя забърза към изхода и излезе на улицата. Направи няколко крачки, но неравният калдъръм се оказа прекалено голямо предизвикателство. Залитна и за малко да падне.

Някакъв мъж се хвърли да й помогне и я хвана.

— Благодаря… — промълви тя… и впери поглед в лицето на д-р Пол Кранстън, директорът на Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.

В ребрата й опряха пистолет.

Други двама мъже се появиха зад него.

Директорът се усмихна.

— А, доктор Къмингс. Крайно време е да довършим започнатия разговор.

Направи знак на другите. Железни пръсти се вкопчиха в ръцете й със сила, от която щяха да й излязат синини — но това беше най-малкият от страховете й.

Лиза погледна назад към ярките светлини на втория етаж, чу звуците на пиано.

Кранстън изсумтя пренебрежително.

— Досещам се какво си мислите, но не се бойте, късметът ви не ви е изневерил чак толкова. Тази част на фамилията не знае нищо съществено, освен как да харчи пари и да си вири носа пред обикновените хора. Не, следяхме ви, откакто напуснахте хотела. Имах хора отвън, когато предприехте онова дръзко бягство.

Лиза впери поглед в него.

— Надявахме се, че ще ни отведете при онези, с които работите — каза Кранстън и извади химикалка от джоба си.

Беше химикалката на Кат. Явно я бяха открили в лобито, но още не знаеха кой я е оставил.

— Жалко — каза той и я поведе. — Май се налага да го направим по трудния начин. Но трудно или не, ще открием партньора ви.

Бръмчащата машинка мина покрай лявото ухо на Кат. Дълги кичури кестенява коса паднаха по раменете й и на пода, увеличавайки още повече купчината около стола.

Все още усещаше устата си като пълна с памук от упойката. Седеше в центъра на кръглото помещение. Единствено тънкото болнично облекло я отделяше от студения метал. Китките й бяха закопчани отзад и се налагаше да изтърпи унижението — а несъмнено целяха именно да я унизят и пречупят.

Другата затворничка, млада жена с очи на кошута, на не повече от двайсет и пет, гледаше зад стъклената врата на килията си и мълчаливо я подкрепяше. Двете с Кат като че ли бяха единствените тук. Останалите килии бяха празни. Явно отделението беше останало без материал.

Кат си спомни думите на доктор Маршал за някаква си хижа.

„Искат още опитни образци“.

Явно това бе едно от предназначенията на това място — осигуряване на човешки опитни зайчета за различни проекти. Събираха жени без минало и семейства, които можеха лесно да изчезнат. И вероятно това не беше единственото подобно място. Най-вероятно имаше и много други подобни обекти по цял свят.

Но с каква цел? Какво правеха тук?

С периферното си зрение заразглежда червените стоманени врати и релефния генетичен кръст.

В тази клиника се вършеше нещо важно.

И тя знаеше, че евентуалните отговори се крият зад онези врати.

По-рано Кат бе насилствено съблечена гола в килията си, за да може доктор Маршал да й направи подробен преглед с помощта на санитаря Рой. След това Маршал беше изчезнала с поднос епруветки, пълни с кръвта на Кат.

Пръстите й се свиха в юмруци, докато Рой приключваше с остригването на косата й. Може да бяха отнели дрехите и голяма част от достойнството й, но тя изчакваше удобен момент, за да си ги върне.

— Готово — обяви Рой и прокара длан по късите косъмчета на скалпа й, от което по тялото й полазиха тръпки. — Винаги ми харесвате прясно обръснати.

Кат яростно тръсна глава.

— Майната ти.

— Ама че огън момиче — разсмя се той и хвърли поглед към затворената врата. Явно се оглеждаше за доктор Маршал.

Личеше си, че Рой прекарва повечето си време в слушане на конско и изпълняване на заповедите на шефката си. Несъмнено му доставяше удоволствие да излее част от натрупаното върху онези, които бяха поверени на внимателните му грижи.