Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Тя побягна.

Нямаше друг план, освен да се отдалечи колкото се може повече от хотела. Можеше да избира между съседния крайбрежен парк или тесния лабиринт стари къщи с причудливите им веранди, дърворезба и пъстроцветни градини. Избра тях, не се доверяваше на откритите пространства в парка. Освен това туристи и местни изпълваха уличките, магазините и кафенетата в квартала. Инстинктивно знаеше, че трябва да е сред хора.

Изминаха цели двайсет минути, преди сърцето й да забие нормално и притокът на адреналин да намалее достатъчно, за да може да мисли. Въпреки това продължаваше да се озърта през рамо, макар да не знаеше кои лица да търси и колко са преследвачите й. Всеки можеше да представлява заплаха за нея. Нямаше пари и телефон, не познаваше никого в този чужд град, на когото да се довери. Затова се обърна към единствения човек, който можеше да й помогне.

Зае телефон от един клиент в кафене на открито и се обади на Пейнтър. Не можеше да каже кой изпита по-голямо облекчение да чуе гласа на другия, но Пейнтър си остана строг и рязък. Нареди й да се махне от улицата, да не се набива на очи. Нападателите най-вероятно претърсваха района.

„Остани на обществено място…“

Това означаваше, че трябва да влезе вътре — в бар, ресторант, в лобито на някой хотел.

Някаква суматоха привлече вниманието й към калдъръмената пресечка на главната улица. Жени в красиви рокли и мъже в смокинги се бяха събрали недалеч, смееха се и се поздравяваха. Като че ли имаше сватбено празненство или годеж в близкия ресторант; съдейки по облеклото и леко надутия тон на южняшкия им акцент, компанията беше доста състоятелна.

„Идеално“.

Скри куцукането и докосна прическата си, за да се увери, че ще я допуснат в ресторант от подобна класа. Надяваше се празненството да е в отделен салон и да успее да си намери място в основната зала или на бара.

Над табелата светеше малък газен фенер.

„При Макрейди“.

Стигна до ресторанта и се извини, докато си пробиваше път през събралата се група — както се беше надявала, празненството се провеждаше в отделни салони на втория етаж. Отиде при бюрото на разпоредителя.

— Извинете. Боя се, че нямам резервация, но се надявах, че ще успея да си намеря маса.

Разпоредителят, слаб мъж с меки маниери, се усмихна.

— Това не би трябвало да е проблем в този ранен час. Само момент, ако обичате.

Лиза се дръпна настрани, но остана права. Страхуваше се, че ако седне, няма да може да се изправи. Кракът й пулсираше чак до коляното. За да се разсее, прочете малкото табло за историята на ресторанта. Сградата била построена през 1788 г. През вековете служила като склад, таверна и дори като публичен дом. Твърдеше се, че дори Джордж Вашингтон веднъж посетил заведението за официална вечеря. Лиза се надяваше, че това не е било по времето, когато сградата е била бардак.

При подобна история нямаше нищо чудно, че каймакът на Чарлстън беше избрал това място за специални събития. Отгоре се чуваше смях и музика.

В лобито влязоха още неколцина участници в партито. Съдейки по количествата дантели и скъпо фризираните бели коси, явно сред посетителите имаше и грандами от висшето общество на града.

— Последвайте ме, ако обичате — покани я разпоредителят. — Масата ви е готова.

Една от възрастните жени я изгледа от висотата на положението си, след което се наведе към друга и зашепна нещо. Очите на другите също я заразглеждаха оценяващо.

Лиза изведнъж се смути, приглади с длан скъпата си рокля и тръгна с разпоредителя.

Той се наведе съзаклятнически към нея.

— Сега е сезонът на светските забави. Организирали са малък бал за дебютантка горе.

Лиза си представи парти с шифон и диаманти, официалния дебют на някоя млада жена във висшето общество. Подобни балове в миналото са играли роля на място за запознанства и срещи, за да се представят порасналите дъщери на ергените от подбрани кръгове.

Иначе казано — изложба на висококачествен добитък.

— Много специално празненство — каза разпоредителят, докато я водеше към масата. Погледна я и вдигна вежда. — Някаква далечна племенница или втора братовчедка на президента.

Лиза се почувства по-добре. Едва ли някой щеше да се осмели да нахълта на подобно място. Правеше всичко по силите си да не куца, докато прекосяваше основната зала. Въпреки това болката явно си беше проличала — може би в изпотената кожа или нещо в очите й.

— Добре ли сте, госпожо? — попита разпоредителят, когато стигнаха масата и той й дръпна стола, за да седне.