Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Добре съм — отвърна тя и се усмихна, но усети, че лицето й е сковано. — Просто прекарах дълъг ден по магазините.

— Разбира се — отвърна той, но погледът й се задържа за момент върху нея. Явно беше забелязал, че няма чанта. — Очаквате ли някого?

Лиза погледна часовника си. „Надявам се“. Пейнтър й беше казал да си намери сигурно място и да му се обади. Екип вече пътуваше към центъра на града, за да я измъкне. Тя взе менюто — надяваше се, че спасителите й ще оправят и сметката. Нуждаеше се от нещо силно във висока чаша, без лед.

— Моят човек май закъснява — рече тя. — И се боя, че съм забравила мобилния си. Мога ли да използвам телефон на заведението?

— С удоволствие ще ви донеса.

— Идеално. Благодаря ви.

Облегна се назад и се потопи в тихото бърборене на ранните вечерни посетители. Ресторантът имаше колониален чар с дървените греди по тавана, полирания паркет, голите тухлени стени и камината, която бе достатъчно висока, за да влезеш в нея, без да се навеждаш.

Разпоредителят се върна с мобилен телефон. Лиза каза поръчката си на келнера — малцово уиски.

— „Макалън“, ако обичате. От шейсетгодишното.

Скъпо, но си го предписа като лекар.

„И определено ще мине по сметката на Сигма“.

Набра личния номер на Пейнтър — не само да го информира къде се е свряла, но и защото с нетърпение очакваше да научи новини за Кат.

Чу се изщракване.

— Къде си? — незабавно попита той.

Тя му каза и съобщи адреса.

Пейнтър въздъхна с облекчение.

— Екипът е на петнайсет минути от теб. Остани на място.

— Никъде не смятам да ходя.

Келнерът пристигна с питието й. Уискито трептеше в кристала, когато вдигна чашата. Отпи глътка, за да се успокои, и се наслади на начина, по който отлежалият алкохол се изпарява на езика й и загрява хранопровода.

— Тук съм в безопасност — каза тя, опитвайки се да увери колкото Пейнтър, толкова и себе си. — Поръчах си питие и съм заобиколена от хора. Събрал се е елитът на Чарлстън. — Чу музиката от партито горе. — Всъщност има цяло празненство. Някакви далечни роднини на президента Гант. Но пък в Чарлстън едва ли можеш да намериш някого, който да не е свързан по един или друг начин с тази фамилия.

Следващите думи на Пейнтър последваха твърде бързо и едва не я задавиха.

— Някой от тях разпозна ли те?

Лиза изсумтя развеселено.

— Разбира се, че не. Трябва ли някой от фамилията на президента…?

— Сигурна ли си?

Паниката в гласа му се предаде и на нея. Лиза впери поглед към дървените греди, вслуша се в музиката и смеха. Спомни си погледа на грандамата, шепненето.

— Пейнтър, за какво става дума?

— Искам да се махнеш оттам. Веднага.

Лиза погледна скъпото питие в ръката й.

— Нямам как да платя. Ако се втурна навън, ще предизвикам суматоха и само ще привлека още внимание към себе си.

Пък и не знаеше как точно ще се втурне с този неин глезен. Седеше от няколко минути и болката я пронизваше до бедрото дори при най-малкото движение.

— Какво не ми казваш? — тихо попита тя. — Едвам ходя… Трябва да знам срещу какво съм изправена.

Мълчанието се проточи. Лиза си представи как Пейнтър търка с пръст бръчката между веждите си, като се чудеше какво да каже или изчисляваше следващия си ход. През годините, прекарани в директорския кабинет, тази бръчка бе станала по-дълбока — и никакво търкане не можеше да я изглади.

— Кажи ми. — Беше й писнало от всички тези полуистини и тайни.

Накрая Пейнтър заговори. Бързо.

— Не съм ти казвал това. Нито на Кат, нито на Грей или на някой друг от Сигма. Дори на теб. Преди беше само опасно подозрение, но преди няколко минути май получих доказателство.

— За какво?

— За Гилдията.

Лиза изстина. Знаеше, Пейнтър бе разтревожен, че отвличането на Аманда може да е свързано със смъртоносния картел. Нима вече беше намерил доказателство?

Пейнтър изрече следващите думи внимателно, сякаш ги произнасяше за първи път на глас:

— Знам кой управлява Гилдията.

— Фамилията на президента.

Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае чутото. Пейнтър със сигурност се шегуваше. Умът й се опита да събере всички парчета в една картина, да проумее как е възможно подобно нещо да бъде истина. Заключението беше само едно.

— Невъзможно — с премалял глас промълви Лиза.

— Именно затова не казах на никого — докато не разбрах със сигурност. Ще обясня по-подробно, когато се върнеш във Вашингтон. — Гласът му отново стана твърд. — Лиза, вече разбираш. Искам да се махнеш оттам колкото може по-незабелязано.