Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Подобно на Джош, сибирското хъски се беше възстановило напълно и дори се беше сдобило с медал за действията си.

Ковалски се намръщи след тях и поклати глава.

— Първо Каин, а сега и това куче. В скоро време Сигма ще трябва да си направи кучкарник. — Посочи Пейнтър с пурата. — И да се разберем — няма да им чистя.

— Дадено.

Ковалски кимна и се отдалечи в облак тютюнев дим.

Пейнтър въздъхна и подаде ръка на Лиза.

— Ще се оттегляме ли?

— Разбира се. — Тя постави длан върху неговата. — Но нали не очакваш да спим?

Пейнтър я придърпа към себе си и я целуна продължително, като спря само за момент да каже:

— Кой ще ти спи? Нали трябва да правим деца.

30 май, 06:36

Лий Вининг, Калифорния

Джена пътуваше по шосе 395 през центъра на градчето в новия си „Форд Ф-150“, прясно украсен със звездата на калифорнийските паркови рейнджъри. След всичко, което се бе случило, колата й бе специално отпусната от управлението. Дори купето още миришеше на ново.

„Не че ще остане дълго в това състояние“.

Нико дишаше в ухото й от задната седалка. При други обстоятелства щеше да го скастри, но вместо това се пресегна и го потупа по муцуната. Макар да се беше възстановил физически, Джена долавяше малките признаци на посттравматичния стрес. Вървеше плътно до нея и не беше така готов да се хвърля нанякъде, но постепенно се възстановяваше и това.

„Също като мен“.

Още си спомняше усещането как се отнася, как мъглата се сгъстява и я изпълва, за да изтласка всичко друго.

Потръпна. Беше открила, че непрекъснато се проверява. Ако забравеше ключовете си, това признак на остатъчни поражения ли беше? А ако се запънеше на някоя дума или не можеше да се сети адрес или телефонен номер? Това само по себе си беше смущаващо.

Затова беше започнала да става по зазоряване. Открай време обичаше сутрините край езерото. Слънцето оцветяваше огледалните води във всевъзможни нюанси, които се меняха с всеки сезон. Улиците бяха почти пусти. Дори да беше в разгара на сезона, градът тепърва щеше да започва да се буди с прозевки и протягания.

Тишината на утрото винаги ѝ даваше време да мисли, да се обърне към себе си. И точно сега това ѝ бе нужно повече от всичко друго.

Но утрините вече означаваха и още нещо.

Тя вдигна радиостанцията.

— Бил, ще отскоча да напълня резервоара.

— Разбрано.

Тя спря под жълтата табела на ресторант „Найсли“ и слезе, следвана от Нико. Звънчето над вратата звънна, когато влезе. Застаналата зад тезгяха Барбара й подаде вече готовото кафе (най-доброто в града) и метна една кучешка бисквита на Нико, който я улови във въздуха — умение, усъвършенствано през годините.

Но сега рутината на Джена беше различна.

— Добро утро, скъпа — обади се Дрейк от сепарета. Дори не си направи труда да вдигне поглед от вестника.

Джена седна срещу него и попита:

— Е, как се очертава денят ти?

Дрейк беше приел предложението да остане като постоянен треньор в планинската база на морските пехотинци.

— Нали се сещаш — каза той. — Сигурно пак ще трябва да спасявам света.

Тя кимна, отпи от кафето и се намръщи, понеже се опари.

— СБРД.

„Същият боклук, различен ден“.

Той й предложи спортната страница и тя я взе.

Няма нищо по-хубаво от това да живееш просто.

14:07

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Друже, ако все ще идваш тука, кажи да те запиша в програмата си за чести полети.

Джейсън тупна британския пилот по рамото, вдигна ципа на якето и си сложи качулката.

— Може и да се наложи, Барстоу.

Скочи от самолета на леда и огледа постройките, които се бяха пръснали като разхвърляни блокчета в сянката на черните чукари на Фенрискефтен. Сякаш подстанцията Заден изход бе зърно, покълнало от топлината долу и родило този непрекъснато растящ изследователски комплекс на замръзналата повърхност.

„Доста са напреднали“.

Спомняше си онова пътуване преди месец, как излизаха от Нос Ад през задния изход с Грей, Ковалски и Стела. Както бе обещала Стела, намериха транспортьора за спешни случаи на повърхността и с него се върнаха на брега при доктор Фон дер Брюге и останалите изследователи от Халей VI. Слънчевата буря бе отминала и успяха да се свържат със станция Макмърдо за помощ.

„И ето че отново съм тук“.

Имаше основателна причина. И сега тя излизаше от най-високата от новите постройки, която бе боядисана в характерните за Британския антарктически институт червено и черно, цветовете и на самолета, с който бе пристигнал. Дори върху полярното ѝ яке бяха изписани буквите БАИ.