Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Кътър гледаше през прозореца до главата си.

— Десет секунди.

Кендъл проследи погледа му до обвития в облаци връх и мислено започна да отброява. Когато стигна до нула, от върха изригна стълб от пушек и камъни, който закри слънцето и го направи кървавочервено. Над платото се разнесе грохот, сякаш светът оплакваше смъртта на всички онези странни форми на живот. След това платото бавно се напука и от него се отцепи скала, подобно на падащ къс от топящ се ледник. Езерото на върха се изсипа в пукнатината, отразявайки червената слънчева светлина, и приличаше на огнен поток върху камъка.

— Великолепно — прошепна Кътър.

— Подобаващ край за Тъмния Едем — добави Кендъл.

Кътър погледна към Джена.

— Но ти спаси късче от него. За нея.

— И може би за света. — Кендъл си спомни трескавото търсене на стъклениците преди лабораторията да бъде унищожена. — Контрагентът вероятно ще може да се използва за лечението на други умствени заболявания. Определено ще бъде проучен основно. От работата ти все пак може и да излезе нещо добро.

— Нищо друго ли не спаси от генетичната ми библиотека?

— Не. По-добре да си остане изгубена завинаги.

— Нищо не се губи завинаги. Особено щом е тук.

И Кътър се почука по челото.

— Няма да остане там задълго — каза Кендъл.

Този човек просто беше прекалено опасен.

Докато всички гледаха ставащото долу, Кендъл вдигна онова, което тайно бе свил в лабораторията. В паниката за сина си Кътър го бе зарязал на масата. Наведе се и опря пневматичния пистолет във врата му — същия, който Кътър беше използвал върху Джена. Ампулата все още съдържаше една последна доза от сътворения от Кътър код.

Кътър се облещи от ужас, но Кендъл дръпна спусъка без никакво колебание. Компресираният газ вкара дозата във врата.

С другата си ръка Кендъл инжектира в системата на Кътър упойка.

— Когато се събудиш, приятелю, всичко ще е приключило.

Кътър го гледаше смаяно.

— Този път Кътър Елвс ще умре — обеща му Кендъл. — Може би не тялото, а само умът.

29 май, 11:29

Долината Йосемити, Калифорния

— Не беше точно сватба на плажа — каза Пейнтър, като разклащаше чашата малцово уиски, прегърнал през рамо любовта на живота си.

— Беше чудесно — каза Лиза и се притисна в него.

Бяха се отървали от официалните дрехи и бяха открили това меко канапе пред огромната камина в Голямата зала на хотел „Ауони“. Празненството постепенно затихваше и гостите започваха да се оттеглят в стаите си или си тръгваха.

Направиха сватбата по залез-слънце на огромна, чудесно осветена поляна с безброй цветя, включително любимите хризантеми на жена му, с тъмночервени цветчета, поръбени със златно. Хотелът дори пое сметката — малко благодаря за онова, което бяха направили, за да спасят долината и района. Щедрото предложение беше направено, защото туризмът още не се беше възстановил.

„Биотероризъм и атомни бомби.“

Щеше да мине време, за да се освободят от тази репутация, но пък така стана по-лесно да уредят в последния момент сватбата. Изчакаха, докато Джош се възстанови достатъчно, за да може да дойде, оборудван с най-новата протеза на АИОП. Двамата с Монк разговаряха надълго и нашироко по време на вечерята. Братът на Лиза се оказа забележително издръжлив предвид обстоятелствата, дори възнамеряваше отново да тръгне по планините и да се изправи пред нови предизвикателства.

Последната причина да изберат това място беше близостта с района на езерото Моно, който още се прочистваше. Лиза продължаваше да работи с вирусолога Едмънд Дент. Пейнтър, от своя страна, използва възможността да прекара известно време далеч от офиса с нея. Кат успяваше да се справи с ежедневните неща — с изключение на този уикенд.

Двамата с Монк се бяха оттеглили малко след вечеря с двете момичета на ръце, тъй като полетът им беше рано сутринта. Докато ги нямаше, Грей удържаше фронта във Вашингтон — имаше лични причини да стои близо до дома.

Някои други гости обаче...

Ковалски дойде, при тях, преметнал сакото си през ръка и разкопчал горните две копчета на ризата си. Пафкаше пура.

— Мисля, че пушенето тук не е позволено — предупреди го Лиза.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа.

— Стига де, кубинска е. По-официално от това здраве му кажи.

Джена мина зад него с Нико на повод.

— Трябва да свърша една работа навън! — каза тя и се насочи към паркинга. — Или поне Нико трябва.