Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Тя тръгна към него със свалена качулка, сякаш се разхождаше в парк, а не насред антарктическа зима. По това време на годината континентът тънеше в постоянен мрак, но ярките звезди и сребристата пълна луна осигуряваха предостатъчно светлина, особено когато към тях се прибавят електрическите вихри на южното сияние.

— Джейсън, страшно се радвам да те видя. — Стела го прегърна. Прегръдката ѝ се проточи малко по-дълго, отколкото беше очаквал, но Джейсън нямаше нищо против. — Имам толкова много неща за показване и разказване.

Понечи да го поведе към станцията, но Джейсън не помръдна от мястото си.

— Четох съобщенията — усмихна се той. — Много работа ти се е насъбрала на главата. Отварянето на отделни части от Нос Ад като защитени биосфери сигурно е деликатно начинание. Все ти обещавах малко квалифицирана помощ, така че най-сетне ти я осигурявам лично.

И махна към задния отсек на самолета. Люкът се отвори и на него се появиха двама души в износена полярна екипировка. Жената отметна назад дългата си черна опашка, прошарена с някой и друг кичур сива коса, сложи си качулката и слезе на леда с помощта на висок мъж с яко телосложение, чиято възраст повечето хора не биха могли да познаят. Подобно на екипировката си, те също изглеждаха доста обрулени заедно и си личеше, че са неразделима двойка.

Джейсън ги представи.

— Майка ми, Ашли Картър. И пастрокът ми Бенджамин Бръст.

Стела стисна ръцете им с изненадана усмивка, която я правеше още по-красива.

— Много се радвам да се запозная с вас. Влизайте, ще ви стоплим.

И ги поведе към станцията Задния изход, превърнала се в новия вход към подземния свят долу. Когато се обърна, Бен поизостана и сръга Джейсън с лакът.

— Браво на теб. — Австралийският му акцент се проявяваше малко по-отчетливо, както всеки път, когато го закачаше. — Сега разбирам защо искаше да дойдеш и да ни представиш лично. Намерил си си малка сестричка.

Двете жени погледнаха назад към тях.

Джейсън заби поглед в земята, леко разтреперан.

Бен се намести между Ашли и Стела и ги прегърна.

— Хлапето каза, че сте намерили интересна пещерна система под леда.

— Разбирате ли от пещери? — попита Стела.

— Случвало ми се е да влизам в някои.

Пастрокът му всъщност беше експерт пещерняк с десетилетия опит, натрупан най-вече на този континент.

— Е, едва ли сте виждали нещо като онова, което намерихме долу — с гордост каза Стела.

— Ще се изненадаш колко много неща сме виждали — засмя се майка му. — Някой път трябва да те поканим на нашето място.

Бен кимна.

— Може да бъде приключение за всички ни. — Погледна назад към Джейсън. — Какво ще кажеш? Готов ли си за малко забавления?

Джейсън забърза, за да не изостане.

„Защо реших, че идеята е добра?“

20:23

Роаноук, Вирджиния

Кендъл Хес караше взетата под наем кола по дългата алея към частната клиника за душевноболни. От двете страни на алеята се простираха добре поддържани поляни с малки фонтани. Самата сграда беше разделена на четири крила, които образуваха кръст в центъра на строго охраняваната територия.

Болницата не фигурираше в никой справочник и малцина знаеха за тези шестнайсет хектара, граничещи с Блу Ридж Паркуей край Роаноук, Вирджиния. Тя беше за специални случаи, представляващи интерес за националната сигурност. Кендъл трябваше да използва връзките си в ГАРБ, Групата за оценка на риска от биотероризъм към ФБР, за да уреди място тук.

Мина през последния пропускателен пункт, идентифицира се и паркира. Трябваше да остави пръстови отпечатъци на рецепцията, след което една сестра го придружи.

— Как е той? — попита Кендъл.

— Все същото. Искате ли да говорите с лекуващия му лекар?

— Няма да е необходимо.

Сестрата — сдържана млада жена с тих глас, облечена в син екип и обувки с дебели подметки — го погледна.

— Той си има посетител.

Кендъл кимна.

„Това е добре“.

Тръгнаха по дълъг стерилен коридор в пастелни цветове — твърдеше се, че действали успокояващо — и стигнаха до врата, която се отваряше със специална карта. Зад нея имаше малко помещение за клинични прегледи, до което се намираше стаята на пациента. Двете помещения бяха разделени от еднопосочно огледало.

Кендъл пристъпи до стъклото. Съседната стая беше обзаведена с дървени мебели и имаше фалшива камина, в която танцуваха меки светлини, имитиращи пламъци. Едната стена бе заета от книжни рафтове с натъпкани по тях книги.