Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Изглеждаше малко тъжно и в същото време окуражаващо, че книгите все още носят утеха на Кътър, сякаш някъде дълбоко под поразената мозъчна кора все още оставаше да живее някакъв спомен, някаква любов към знанието.

Ашуу седеше в ъгъла и гледаше отсъстващо през прозореца.

Кендъл беше уредил да се погрижат за семейството на Кътър, да им осигурят квартира и малка издръжка, за да останат наблизо. Йори учеше в тукашното училище и се справяше добре с типичната адаптивност на младите. Съпругата на Кътър будеше повече тревоги. Кендъл подозираше, че тя в крайна сметка ще се върне в джунглата, може би след като Йори влезе в колеж. Детето беше будно и умно, определено се бе метнало на баща си.

Кътър лежеше по гръб на леглото. Китките му бяха закопчани в меки белезници — не че беше склонен към насилие, но понякога се нараняваше, ако никой не го наглежда. Всеки ден се разхождаше с някой от персонала — беше по-спокоен сред природата, макар че и книгите също го успокояваха.

— Подготвят го за нощта — каза сестрата. — Момчето му чете всяка вечер.

Кендъл включи интеркома и се заслуша в Йори, който седеше на един стол до леглото и четеше на баща си, сложил книгата на кльощавите си колене.

Сестрата кимна към тома.

— Момчето каза, че баща му му четял тази книга всяка вечер.

Кендъл знаеше коя е книгата и изпита вина.

„Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг.

Гласът на Йори бе ясен, пълен с обич към думите, към спомените, които събуждаха те.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.

23:48

Такома Парк, Мериланд

Грей седеше на люлката на верандата. На парапета пред него беше поставена бутилка студена бира. Нощта още беше гореща, над трийсет градуса, с висока влажност. Това го вкисваше — или може би беше заради дългия ден, преминал в обикаляне на различни старчески домове, предимно такива с отделения за хора с проблеми с паметта.

Хладна ръка се пъхна между пръстите му. Лекото докосване беше достатъчно, за да му олекне поне малко. Грей леко стисна ръката в знак на благодарност.

Сейчан седна до него. Току-що се беше върнала от Хонконг. Беше оставила багажа си в апартамента му и бе дошла направо тук с мотора си, точно навреме за вечеря. Тя и баща му се спогаждаха чудесно.

Но пък кой не би се спогаждал с нея?

Вижте я само!

Дори в тъмното тя бе скулптура, изпълнена с грация и сила, свирепост и нежност, заоблени извивки и здрави мускули. Очите ѝ улавяха и най-малката светлина. Устните ѝ бяха меки като коприна. Грей вдигна ръка и прокара пръст по брадичката ѝ, проследи струйката пот надолу по гърлото.

„Господи, колко ми липсваше!“

Гласът ѝ падна с цяла октава до знойна тъма.

— Да се прибираме у дома.

При тази покана тялото му закопня болезнено.

— Ти тръгвай — каза той. — Ще се уверя, че нощната сестра има всичко необходимо, и ще дойда.

Сейчан се размърда, започна да става, но явно усети нещо и седна отново в люлката.

— Какво има?

Грей се извърна. Видя, че в храстите до верандата блещукат светулки. Появяваха се все по- рано с всяка година. Някои твърдяха, че това е свидетелство за климатичните промени, напомняне за огромните сили, които наистина контролират света и в сравнение с които всички други изглеждат дребни и незначителни.

Въздъхна. Мразеше да признава, че понякога е твърде незначителен.

— Мога да спасявам света безброй пъти. Защо не мога да спася него? — Сви унило рамене.

— Нищо не мога да направя.

Тя взе ръцете му и ги задържа между дланите си.

— Ти си задник, Грей.

— Никога не съм го отричал — каза той и откри, че се усмихва.

— Винаги има нещо, което да направиш. И вече го правиш. Можеш да го обичаш, да си спомняш вместо него, да живееш за него, да се грижиш за него, да се бориш за него. Да показваш тази обич с всяко решение, което вземаш... ето какво можеш да направиш. Не е нищо .

Грей не отговори.

Имаше още нещо, което можеше да направи — но за целта трябваше да остане сам.

— Разбирам, Сейчан. — Той издърпа ръцете си от нейните. — Тръгвай. Идвам веднага.

Тя се наведе и го целуна по бузата, после по-продължително — по устните.

— Не ме карай да чакам.

„Никога“.

Докато тя слизаше по стъпалата към алеята, Грей влезе в къщата и кимна на нощната сестра, която седеше на канапето.

— Отивам да го видя, преди да тръгна.