Джеймс Ролинс - Шестото измиране

„Браво на теб, хлапе!“

За всеки случай вдигна на рамо импровизирания шумозаглушител — макар и малка, имаше вероятност противобункерните бомби да не са си свършили работата.

Обърна дългата тръба, прицели се в далечното сияние на акустичното оръдие — и дръпна спусъка.

Реактивният снаряд излетя от цевта и се понесе през почти опустелия Колизей. Целта изчезна в огнено кълбо. Екотът заглъхна бързо.

Грей затвори очи, за да се наслади на момента.

Най-сетне тишината се бе завърнала в Ада.

30 април, 14:29

Рорайма, Бразилия

Джена стоеше със скръстени ръце под едно махагоново дърво. Бе им отнело много време да се върнат по пътя, който бяха минали с Йори през зеления балдахин. Успя да се ориентира по познатото бръмчене от гнездото на осите, които бяха убили горката птичка.

Кътър докосна рамото ѝ и я дръпна настрани.

— Пазете се.

От клоните скочиха двама местни. Единият носеше мачете, а другият нещо, увито в одеяло.

— По-бързо — каза тя.

Местният постави одеялото на земята и го разви. Вътре беше малкият ленивец, все още оплетен в бодливата лиана.

„Още ли е живо?“

Джена понечи да махне лианата, но Кътър избута ръката ѝ и каза:

— Гледайте.

Взе остена и докосна отрязания край на лианата. От шока тя се сви, после се отпусна и прибра тръните в зелената си плът. С върха на остена Кътър освободи малкото.

Джена клекна до него и сложи длан на гърдите му. Усети ударите на сърцето. Гръдният кош се издигаше и спускаше едва-едва. По цялото тяло имаше малки дупчици, от които се процеждаше кръв.

— Йори... каза отрова — с надебелял език рече тя, мъчеше се да намери думите в мъглата на съзнанието си.

— Мегатериите са яки. Създадох ги такива. Затова ги направих всеядни вместо вегетарианци. Така имат по-богат избор на хранителни източници. — Кътър кимна към малкото. — Освен това са по-издръжливи на отровата на тази лиана. Лека-полека са се приспособили към нея.

Джена се наведе и взе малкото. Беше по-тежко, отколкото можеше да се очаква от размерите му — тежеше поне двайсет килограма. Гушна го като бебе. Чу отново онова тихо скимтене, муцуната му докосна шията ѝ и то сякаш въздъхна успокоено.

— Пещери — каза тя.

— Натам. — Кътър тръгна с останалите четирима мъже.

Джена вървеше между тях през опасната гора и стъпваше предпазливо там, където стъпваха те. Притискаше малкото към себе си, като от време на време го преместваше от едното си рамо на другото.

— Искате ли аз да го нося? — попита Кътър.

— Не.

Не можеше да обясни защо, но знаеше, че тя трябва да го носи. Създанията, които търсеха, не бяха тъпи животни. Бяха изчакали Йори да се покатери на клетката, преди да атакуват. И сега бяха отвлекли момчето, вероятно с надеждата, че неизречената заплаха ще прогони натрапниците от земите им. Ако искаше Йори да има някакъв шанс за оцеляване, тя трябваше да уважава интелигентността им.

Постепенно гората стана по-висока, зеленият балдахин — по-гъст. Слънчевата светлина отстъпи на изумруден здрач, а растящите по стволовете гъби сякаш засветиха по-силно. Растителността по земята също оредя, лишена от слънчеви лъчи.

Накрая тъмните сенки отпред се превърнаха в отвесни черни скали, покрити с лиани и орхидеи. Въздухът се изпълни с вонята на мокра козина и гниещо месо. Пред тях се появиха множество отвори на пещери. Някои изглеждаха естествени; други сякаш бяха разширени от драскане на нокти.

Кътър забави крачка.

Обитателите на тези пещери не се виждаха никакви.

— И сега какво? — попита Кътър.

— Аз трябва... да ида — измънка Джена. — Сама. Стойте тук.

Мина покрай Кътър и продължи сама напред. Вървя, докато не видя в тъмните пещери да се раздвижват по-тъмни сенки.

„Гледат ме...“

Вдигна малкото, кръстоса крака и седна по турски на земята, като го постави в скута си. То изплака недоволно, тупна я с ноктеста лапа, но после се успокои.

Джена седеше и чакаше.

По едно време започна да му тананика приспивна песничка — не помнеше думите, но мелодията беше останала в ума ѝ.

Накрая се появи самотен ленивец — очевидно женски, както си личеше по мръсните цицки на гърдите. Вдигна глава и тихо изпухтя.

Малкото се размърда, обърна глава към звука и изплака в отговор.

„Несъмнено е майката“.

Джена много бавно остави малкото на земята и се отдръпна, свела покорно глава.

Женската пристъпи напред, взе нежно малкото с една лапа и го притисна към гърдите си, след което се обърна и тръгна тежко към леговището си.