Джеймс Ролинс - Шестото измиране

— За сделка — отвърна Райт. — Пичът, за когото работя, може да е много щедър.

— Не проявявам интерес.

— Е, поне опитах.

Внезапно светът пред Грей блесна и го заслепи. Той свали очилата точно когато Дилан изключи фенерчето и изскочи от скривалището си. Внезапната ярка светлина, усилена от очилата, още изгаряше ретината на Грей.

Дилан откри огън от новата си позиция.

Грей отстъпи, осъзнал грешката си. Копелето беше използвало тъмнината срещу него, за да стигне до оръжието си. И не само до него. Чу се пукот на електричество и бръмчене, което рязко премина в оглушителен писък.

Акустично оръдие.

Звукът прониза ушите му, опита се да разкъса шевовете на черепа му. Този път нямаше предпазни средства. Зави му се свят. Грей вдигна оръжието си и стреля слепешком към източника на звука, но той не спря.

Всеки момент щеше да изгуби съзнание.

18:18

Дилан подпря чинията на един камък и я насочи към американеца. Метна автомата си на рамо и се дръпна настрани, по-далеч от обсега на акустичното оръдие, но въпреки това инфразвукът го прониза до костите.

Усмихна се, като си представи какво изпитва американецът.

Готов да сложи край на този сблъсък, Дилан направи още две крачки настрани, почти до предишното си скривалище зад трупа на волитокса. Искаше ясна видимост, за да свали целта си.

Още една крачка — и нещо се впи дълбоко отзад в крака му.

Посегна към бедрото си и отскубна голям колкото кренвирш плужек заедно с парче от собствената си кожа. Зъбите се помъчиха да се доберат до пръстите му и изгориха дланта му с киселина. Отвратен и ужасен, Дилан метна нимфата в реката.

Погледна назад към гнездото. Акустичното оръдие беше обърнато в друга посока и строителите на купчината кости сигурно се връщаха, но засега не видя никакво движение, никаква следа от изчезналата орда. Гнездото изглеждаше пусто като преди.

Къде бяха те?

В страха си закачи с рамо тялото на волитокса. Усети някакво движение в мъртвата плът, сякаш звярът внезапно се съживяваше.

„Не...“

Отскочи от трупа, внезапно осъзнал истината.

Не царицата се движеше.

А нещо вътре в нея.

Сякаш за да го докаже, един тлъст сив плужек изпълзя от цепка на хрилете и тупна тежко на брега.

Задавен от ужас, Дилан заотстъпва заднешком от трупа, чиито хриле и зейнала паст забълваха още гърчещи се нимфи. Излизаха дори от ноздрите.

Явно след бягството си от гнездото бяха потърсили майка си и се бяха скрили в нея, за да се спасят в сигурно убежище от акустичното оръдие. Възрастните бяха неуязвими за подобни атаки, вероятно защитени от биоенергии, и защитаваха малките си по време на опасност. Дилан знаеше, че някои видове риби и жаби могат да носят малките си — но никой не беше подозирал, че същото важи и за волитокса.

Освен това беше наясно какво ги е накарало да се размърдат.

„Аз...“

Погледна през рамо към акустичното оръдие. Спомни си колко беше разбунено гнездото от отзвука на голямото оръдие. Когато бе активирал по-малкото, инфразвукът му несъмнено бе раздразнил ордата, криеща се в безжизненото тяло.

Дилан знаеше какво предстои, предвестник на какво е тази активност.

Нимфите вече се бяха изсипали в реката и по брега, няколко подскачаха към него. Дилан отстъпваше и се защитаваше с приклада на автомата, докато не стигна до акустичното оръдие.

Грабна чинията от камъка, вдигна я пред гърдите си като щит и я обърна към ордата — и точно навреме. Нимфите го връхлетяха — истинска месоядна вълна на отмъщение.

Той остана на място, вдигнал акустичното оръдие пред себе си. Нимфите се замятаха и заотстъпваха. Някои потърсиха отново спасение в майка си и се забиха в мъртвата ѝ плът, други избягаха обратно в реката от непоносимия инфразвук.

Дилан въздъхна с облекчение — и в същия миг в тунела изтрещяха два изстрела.

Първият прекъсна захранващия кабел на оръдието.

Вторият раздроби коляното на десния му крак.

Оръдието замлъкна в ръцете му и Дилан тежко падна на земята. Обърна се и видя американеца до купчина камъни, вдигнал димящото си оръжие.

За първи път виждаше лицето на противника си.

„Не, не за първи път“ — внезапно осъзна той, спомняйки си лицето, което го гледаше през един прозорец в централата на АИОП.

— Това ти е за доктор Лусиъс Рафи — викна мъжът.

18:19

„Достатъчно...“

Все още замаян и почти оглушал от акустичната атака, Грей се обърна и остави Райт да кърви на пода на пещерата — но не и преди да види как няколко от месоядните плужеци се хвърлиха към гърдите и корема му.