Джеймс Ролинс - Шестото измиране

— Благодаря — каза ѝ тихо.

След като я пусна, тя преглътна и го погледна, сякаш се опитваше да каже нещо. Кръвясалите ѝ очи се стрелкаха към гората.

Почти си беше отишла.

„Съжалявам...“

— Вземете я с нас — каза той. Не заслужаваше да умре тук долу, вече не. — Да побързаме. Ще минем по тайните тунели до гората. Не знам какво става горе, но мисля, че сме разкрити.

Рахеи отново поведе, като наложи бързо темпо.

Пътят се появи пред тях, но преди да успеят да излязат на него, мъжът отляво на Кътър рухна и главата му се килна назад. Гърлото му беше прерязано до кост. Кръвта му опръска клоните, докато падаше.

Нещо удари Кътър отзад, вдигна го във въздуха и го запрати във въздуха. Той прелетя няколко метра, падна и се претърколи през един бодлив храст. Зърна космато туловище да профучава покрай него. Изтъркаля се настрани и остана да лежи, когато стрелбата избухна от всичките му страни. Куршумите раздираха папрати и се забиваха в дърветата, но от нападателите вече нямаше и следа.

Кътър седна и се огледа.

„Какво стана, по дяволите?“

— Йори... — със запъване каза Джена. — Взеха го.

Кътър скочи на крака и се заоглежда.

Синът му наистина беше изчезнал.

Рахеи застана до него, изпълнена с ледена ярост.

— Къде? — Кътър се обърна към Джена. — Накъде тръгнаха?

Джена посочи най-тъмната част от гората, където древната джунгла допираше стените на дупката.

— Пещерите...

Мегатериите бяха пещерни обитатели и използваха яките си нокти, за да изкопаят дупки и леговища.

Без нито дума Рахеи хукна натам. Презрението ѝ към всички останали беше очевидно. Възнамеряваше да поеме нещата в собствените си умели ръце. Дори това да означаваше ново затриване на изчезналия вид.

— Да вървим — каза Кътър и понечи да я последва.

Джена застана пред него и сложи длан на гърдите му.

— Не. Това не е... пътят.

Запъна се и тръсна глава, сякаш се мъчеше да накара думите да излязат от устата й.

Той се опита да я заобиколи, но Джена отново го спря и го погледна умолително.

— Не го убиха — опита отново тя и посочи мъртвия. — Взеха го. Рахеи. Нейният път, оцеляването на най-приспособените, ще го убие.

— Тогава какво да правим?

Тя го погледна и на лицето ѝ се изписа цялата искреност и настоятелност, която се мъчеше да вложи в думите си.

— Трябва... да тръгнем... по друг път.

11:44

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза стоеше до прозореца на параклиса и гледаше към летището. Там имаше хеликоптер дрон с размерите на танк, с четвъртит корпус и четири перки, по една във всеки ъгъл. Приличаше на гигантска версия на онези, които се продаваха в магазините, но за разлика от тях не беше играчка.

В товарния му отсек имаше атомна бомба, закрепена с яки ремъци за метална палета. Няколко техници още работеха до нея. Други стояха настрани и разискваха нещо. Лиза знаеше, че един от тези хора е доктор Реймънд Линдал. Като директор от Развойно-изпитателното командване беше уместно да е тук, но на Лиза й се искаше вместо него да е Пейнтър — някой по-отворен, способен да мисли извън ограниченията.

— Нали чухте, че е време да се евакуираме — обади се ефрейтор Сара Джесъп зад нея. — Взривяването е насрочено след четирийсет и пет минути. Вече почти нямаме време, а и чух, че може да изместят срока заради засилването на вятъра.

— Само още няколко минути — помоли Лиза.

„Пейнтър никога не ме е разочаровал“.

Сякаш в отговор на тази мисъл телефонът иззвъня. Само няколко души знаеха този номер. Лиза рязко се обърна и вдигна слушалката. Не си направи труда да се увери, че е Пейнтър.

— Кажи ми добра новина.

Линията шумеше, но гласът му беше като мехлем за душата ѝ.

— Магнетизъм.

Помисли си, че не го е чула добре.

— Магнетизъм ли?

Изслуша обяснението на Пейнтър как са открили Кендъл и че той наистина имал решение — отговор, странен колкото и самата болест.

— Всяко силно магнитно поле вероятно би свършило работа — завърши Пейнтър, — но според проведените опити е най-добре, цитирам, да се генерира статично магнитно поле с плътност най-малко 0,465 тесла.

Лиза надраска информацията на един лист.

— Ефектът би трябвало да е мигновен, тъй като полето разкъсва организма на генетично ниво, без да причинява вреда на нищо друго.

„Господи!...“

Тя погледна през прозореца и си помисли за унищожителната сила, която щеше да се отприщи ненужно тук.

Пейнтър имаше още информация.