Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Един изстрел би трябвало да повали този звяр.

А ако пропуснеше, имаше още един патрон в другата цев.

„Никога не са ми нужни повече от два изстрела“.

Пръстът му се сви около спусъка...

... и в същия миг в тунела избухна стрелба.

Изненадан, Дилан трепна и пистолетът гръмна. Куршумът изкара искри от каменистия бряг и рикошира.

Престрелката в края на тунела продължи, съпътствана с характерния трясък на картечница.

„Какво става, по дяволите?“

17:52

Свит в кабината на транспортьора, Грей елиминира още един противник с изстрел в гърдите. Тялото на войника отлетя назад. Останал без патрони, той захвърли пушката и вдигна автомата „Хеклер и Кох“.

„Няма нищо по-хубаво от това да отмъкнеш кола, пълна с оръжие на враговете ти“.

Не че двамата бяха дошли невъоръжени.

Ковалски беше коленичил върху веригата от другата страна, скрит зад отворената бронирана врата — беше опрял оръжието си на ръба на вратата, в безопасност в това импровизирано картечно гнездо.

Около транспортьора лежаха пръснати тела.

Общо седем.

Останалите двама войници се отказаха от опита си да стигнат тунела и откриха огън по машината, след което побягнаха към дълбините на Колизея и изчезнаха в мрака.

Грей стреля напосоки по тях, но само изхаби муниции.

— И сега какво? — попита Ковалски.

Грей погледна към огромната пещера и каза:

— Пази форта. — Двамата избягали войници можеха да се опитат да превземат обратно базата. — Аз отивам за Райт.

Ковалски вдигна картечницата и скочи на земята. Посочи с дулото големия транспортьор.

— Време е да сменим колите. Имаме да пресичаме река, ако искаме да стигнем до Задния изход.

Умно решение. Грей си спомни как при моста един от командосите изрази загрижеността си, че коварното течение може да завлече на дъното по-малкия транспортьор. Голямата машина имаше повече шансове да преодолее препятствието.

— После — каза той. — Пази тук.

— Ти се пази. — Ковалски погледна към тунела. — Няма да свариш онези копелета със свалени гащи. Не и втори път. Особено оня Райт.

Грей мълчаливо се съгласи и махна тапите от ушите си.

Номерът им бе минал идеално. Когато видя лагера, беше използвал вградения в акустичната пушка микрофон, за да подслуша разговора на войниците. Чу Райт да говори с някого по радиостанцията. Можеше да слуша само думите на командоса, но беше ясно, че Райт е получил нови заповеди и трябва да свърши нещо важно, преди да се изнесе с отряда си.

Каквато и да бе задачата му, Грей възнамеряваше да го спре.

Освен това бе подслушал плановете на врага да използва акустичното оръдие срещу приближаващия транспортьор — да проснат пътниците в безсъзнание и да превземат машината. Затова двамата с Ковалски си намериха тапи за уши и заглушаващи слушалки. Тук долу транспортьорите имаха преносими акустични оръдия и тези предпазни средства вероятно бяха стандартна екипировка.

Затова не беше трудно да се престорят на обезвредени и проснати в седалките — а и акустичната атака бе свирепа въпреки взетите мерки. Номерът мина и накара противника да свали гарда. Когато бившите британски войници приближиха, ликуващи от „победата“ си, Грей и Ковалски откриха огън от двете врати и изненадаха противника.

Но с това уловката им приключи.

Райт несъмнено бе чул кратката престрелка и щеше да го очаква.

„Така да бъде“.

Докато вървеше към тунела, Грей погледна надясно към малката светлина високо на стената. Джейсън и останалите би трябвало да са стигнали до подстанцията. Беше очаквал да чуе разтърсващия взрив на противобункерните бомби.

Но все още нямаше нищо.

„Защо се бавят толкова?“

17:53

Джейсън скочи от последната скоба и се втурна към слабата светлина. Беше се спуснал максимално бързо в тъмното и на два пъти едва не падна, но сега не беше време за предпазливост.

Затича се през тинята и мъха към тялото на Харингтън. Професорът лежеше по гръб, с отворени изцъклени очи. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв, едната му ръка бе счупена и огъната под неестествен ъгъл под него.

„Господи...“

Джейсън падна на колене в дълбоката до глезена слуз. Докосна рамото на Харингтън и посегна да затвори очите му.

„Съжалявам“.

И тогава очите трепнаха и проследиха движението на пръстите му. От лявата ноздра се изду малко кърваво мехурче.

„Жив е!“

Но Джейсън знаеше, че това няма да продължи дълго. Твърдата бучка на врата му приличаше на счупване.