Джеймс Ролинс - Шестото измиране

На няколко места гореше огън, във въздуха се носеха сажди, една стъклена стена към съседна лаборатория беше пръсната.

Двама борещи се мъже се претърколиха иззад една работна станция.

Онзи отдолу очевидно губеше, коремът му бе окървавен, гърлото му бе стиснато от огромна ръка. Противникът му вдигна другата си ръка, в която държеше окървавено счупено стъкло. Лицето му бе почерняла развалина, но въпреки това Пейнтър различи познатия белег.

Прицели се и стреля два пъти. Куршумите улучиха гиганта в челото и той рухна на пода.

Пейнтър забърза да помогне на ранения мъж. Той беше облечен в защитен костюм без шлем. Кендъл Хес.

— Доктор Хес, аз съм Пейнтър Кроу. Дойдохме да...

Хес не се нуждаеше от повече обяснения. Може би морският пехотинец в пълно бойно снаряжение беше достатъчно красноречива гледка. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Пейнтър.

— Трябва да се свържа с Калифорния. Знам как може да се спре онова, което излезе от лабораторията ми.

Първата добра новина от дни.

— Ами Джена Бек? — попита Дрейк.

Хес го погледна. Вероятно бе доловил тревогата в гласа на морския пехотинец.

— Тя е тук... но в огромна опасност.

— Къде? Каква опасност?

Хес погледна часовника на стената.

— Дори да оживее, след още половин час ще си отиде.

Дрейк пребледня.

— Как така ще си отиде ?

14:02

Джена се бореше с изпълващата главата ѝ мъгла. Трябваше да мисли за всяко движение.

„...хвани лианата

...омотай крака

...прехвърли се на следващия клон“.

Йори непрекъснато я поглеждаше загрижено. Не разбираше защо започва да се бави толкова много.

— Давай — каза тя и му махна да продължи. Дори езикът ѝ бе станал тромав и тежък, отказваше да образува думи без съзнателно усилие.

Отново опита мантрата си, за да продължи да се движи като преди.

„Аз съм Джена Бек, дъщеря... дъщеря на...“ Тръсна глава, за да разпръсне мъглата. „Имам куче“.

Представи си черния му нос, винаги студен, винаги любопитен.

„Нико...“

Острите уши.

„Нико...“

Очите — едното синьо-бяло, другото кафяво.

„Нико...“

Засега това бе достатъчно.

Фокусира се върху момчето и започна да повтаря движенията му — по-добре беше да имитира, отколкото да мисли. Момчето бавно се отдалечаваше. Джена вдигна ръка да го повика, но беше забравила името му. Примигна — и си го спомни, името изникна, но тя се боеше, че ако мъглата продължава да се сгъстява, скоро няма да различава нищо в нея.

Отвори отново уста да го извика, но някой друг я изпревари и изкрещя:

— ЙОРИ!

14:06

Кътър извика отново. Вече прегракваше.

Беше чул експлозията, видя и някакъв странен самолет да прелита над дупката, след което избухна стрелба. Чувстваше, че светът му се срутва около него, но точно в този момент това нямаше никакво значение.

— Йори! Къде си?

Бяха стигнали края на спиралната рампа и се движеха по дългия чакълен път през гората. Рахеи водеше, метнала на рамо пушка със зашеметител. Другите петима, всичките тежковъоръжени, го бяха обградили отстрани и отзад. Кътър носеше и дистанционното за мунициите, погребани под дъното на дупката. Това бе план за непредвидени случаи, ако му се наложи да разчисти това място, но в момента го възприемаше по-скоро като акт на отмъщение.

„Ако тези зверове направят нещо сина ми...“

— Йори!

И тогава някъде отляво се чу слаб вик.

— ПАПА!

— Това е той! Жив е!

Изпълни го невъобразима радост — придружена с известен ужас. Не можеше да позволи на сина му да се случи нещо лошо.

Рахеи посочи към гората, откъдето бе долетял гласът на сина му. Ако някой можеше да го намери, това беше тя — тя беше един от най-добрите ловци на света.

Рахеи поведе, без да намалява темпото заради останалите — а и Кътър не би позволил да го направи.

— Папа!

Този път гласът идваше по-отблизо.

Рахеи се втурна напред и една кльощава фигура скочи от дърветата в ръцете ѝ. Тя завъртя Йори в кръг, после го пусна на земята и го прегърна силно.

Кътър падна на колене и разпери ръце.

Йори изтича при него и скочи в прегръдката му.

— Много съм ти ядосан, момчето ми. — Но въпреки това прегърна сина си още по-силно и го целуна по темето.

От същото дърво слезе и Джена — всъщност падна последните два метра, но все пак се приземи на крака.

Рахеи беше готова да я зашемети, но Кътър знаеше, че Джена няма вина за станалото. Всъщност по-скоро беше спасила живота на Йори. Така че отиде при нея и също я прегърна. Усети как тялото ѝ се стяга от допира му.