Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Райт успя да отбие няколко от гръдния си кош, но когато се опита да хване един на корема си, ръцете му бяха прекалено окървавени и кожата му димеше от разяждащите киселини. Не успя да хване навреме създанието и то се заби в него и изчезна като червей в гнила ябълка.

Райт изкрещя и се загърчи върху скалата.

Грей се обърна и забърза към Колизея, преследван от писъците на мъжа, които скоро замлъкнаха.

Ковалски го чакаше в кабината на големия транспортьор. Грей се качи с мъка по веригата и седна до него.

— Свърши ли се? — попита Ковалски и превключи на скорост. Двигателите изръмжаха.

— Засега.

— Тук всичко беше тихо... с изключение на малко писъци в тъмното. Май това място се погрижи за онези двамата вместо нас.

„Както и за Райт“.

Разтревожен за Джейсън и другите, Грей посочи светлините горе на стената. Не искаше да остава тук.

— Давай към Задния изход.

18:22

Джейсън се наведе над контролната конзола на подстанцията. Стела стоеше зад него, обгърнала тялото си с ръце, с насълзени очи. Час по час поглеждаше към прозореца и Колизея зад него.

След като се качи, Джейсън й каза за случилото се с баща ѝ. Тя само кимна — очакваше лошата новина. Оттогава почти не бе продумала.

— Кажи ми за кода — каза той. Трябваше му помощта ѝ, ако искаше да реши тази главоблъсканица. — Знаеш ли дали паролата трябва да е с определена дължина? Системата прави ли разлика между главни и малки букви?

Взираше се в екрана. Вече се бе опитал да хакне системата, но непрекъснато се натъкваше на сложни защитни стени. Мерките за сигурност бяха непробиваеми. Без софтуера за разшифроване на Сигма опитите да влезе бяха изгубена кауза.

Трябваше да разбере кода.

Накрая Стела заговори.

— Ако тази система е като другите в станцията, паролата може да бъде с произволна дължина. Но трябва да има главни и малки букви, както и поне едно число и символ.

Такъв бе обичайният протокол.

— Знаеш ли някоя от старите пароли на баща си? — попита той. Много хора използваха една и съща парола за удобство.

— Не. — Стела пристъпи към него. — Той не те ли насочи по някакъв начин?

Джейсън погледна разтревоженото й лице.

— Беше по-загрижен за теб. Мисля, че издържа само докато се увери, че си в безопасност.

По бузата ѝ най-сетне се търкулна сълза, но тя бързо я избърса.

— Ами ако не е било за мен, за моята безопасност?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако паролата е свързана с мен? Може би това се е опитвал да ти каже.

Джейсън се замисли. Мнозина използваха пароли, свързани по някакъв начин с важни за тях хора. Професорът определено обичаше дъщеря си.

— Да опитаме.

Написа „Стела“ и опита различни комбинации, изискващи числа и символи, но възможностите бяха твърде много и разнообразни.

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи.

— Кажи ми за баща си. Що за човек беше той?

Странният въпрос малко я смути.

— Той... беше умен, обичаше кучета, държеше на детайлите. Вярваше в реда, в структурата, всяко нещо трябваше да си е на мястото. Но когато обичаше нещо. или някого. го правеше с цялото си сърце. Никога не забравяше рождени дни или годишнини, винаги пращаше подаръци.

Спомените постепенно стопляха студената мъка в гласа ѝ.

Джейсън потърка брадичка.

— Щом е бил толкова подреден, вероятно е избрал за парола нещо чудато. Нещо практично и в същото време важно за него. — Обърна се към Стела. — Като рождения ти ден.

— Може би.

Джейсън се наведе над клавиатурата и я погледна. Тя му каза рождения си ден и той го вкара, като използваше европейския ред за изписване на дати.

17 Януари, 1993

Пръстът му увисна над клавиша за въвеждане.

— Паролата има малки и големи букви, числа и един препинателен знак.

Ръката на Стела намери неговата и я стисна с надежда.

Джейсън натисна клавиша.

На екрана се появи същото съобщение за грешка.

— Не е това — каза той.

Но не беше толкова сигурен. Струваше му се, че е на прав път.

Опита американския ред.

Януари 17, 1993

Отново неуспех.

— Май е по-добре просто да се откажем — примирено рече Стела.

Джейсън се замисли. Представи си вълната, която бе видял долу, понесла се след първия акустичен удар от лагера на Райт. Вълната от паника, понесла се устремно към станцията.

„Но може и да греша... може би едно включване не е достатъчно“.

А засега акустичното оръдие продължаваше да мълчи.

Това несъмнено беше добър знак.

18:23

Дилан Райт лежеше в локва от собствената си кръв, разкъсван от болка, едва способен да помръдне. Усещаше как нимфите се гърчат вътре в него.