Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Има спалня за гости на долния етаж. Том ще ти опра­ви леглото.

Сакс остави чантичката на масата:

- Няма нужда, Том. Няма нужда.

- Няма да ми бъде в тежест.

- Няма нужда. Лека нощ, Том. Не се притеснявай.

- Ама...

Тя се усмихна.

- Ама... - заекна Том, като премести погледа си към Райм, който се намръщи и поклати глава.

- Лека нощ, Том - каза твърдо Сакс. - Не се грижи за нас.

Том отстъпи смутено в коридора и тя затвори вратата под носа му.

Смъкна обувките, панталонките и фланелката и остана по сутиен и широки шорти. Легна до Райм с цялата грация на красива жена, която има намерение да преспи с мъж.

Потъна в леглото и се засмя:

- Ама че креват. - Изпъна се като котка, затвори очи. - Нямаш нищо против, нали?

- Изобщо.

- Райм?

- Какво?

- Разкажи ми още от книгата си. За още някое престъп­ление.

Той започна да ѝ разправя за хитрия сериен убиец от Куинс, но тя заспа за по-малко от минута.

Райм погледна надолу: гърдите ѝ бяха допрени до негови­те, коляното ѝ - до бедрото му. За пръв път от години до лице­то му се допираше женска коса. Гъделичкаше го. Беше забра­вил това усещане. За човек, който живее главно от спомени, остана изненадан, като не можа да си спомни кога за последен път му се е случвало. В съзнанието му оживяха нощите, прека­рани с Блейн преди нещастието. Тогава си налагаше да търпи гъделичкането, за да не смущава съня на жена си.

Сега, естествено, не бе в състояние да отметне косата на Сакс от лицето си. Но и за миг не си помисли да отмести гла­ва. Напротив, би търпял това усещане до края на живота си.

На следващата сутрин Линкълн Райм отново остана сам.

Том беше на пазар, Купър - в централната лаборатория. Винс Перети беше свършил с огледа на къщата в източен Ван Бреворт и в апартамента на Сакс. Намериха съвсем малко улики, което Райм отдаваше по-скоро на предпазливостта на престъпника, отколкото на некомпетентната работа на Перети.

Сега чакаше доклада от местопрестъплението. Но и Добинс, и Селито смятаха, че 823 се е скрил - временно или завинаги. През последните дванадесет часа нямаше нови на­падения над полицаи, нито нови отвличания.

Полицаят, който охраняваше Сакс, едър мъж от Патрул­ния отдел, я заведе на очен и ушен лекар в една бруклинска болница. Пръстта бе причинила някои увреждания на гласните ѝ струни. Райм също си имаше телохранител - полицай от Два­десети участък, който стоеше на стража пред къщата. Беше веселяк, с когото се познаваха от години и на времето водеха безкрайни спорове кое уиски е по-добро, ирландското или шот­ландското.

Райм бе в добро настроение. Извика на пазача си по вът­решната уредба:

- Очаквам един лекар. Пусни го да влезе.

Полицаят каза, че ще го пусне.

Доктор Уилиам Бъргър бе уверил Райм, че този път ще бъде точен.

Райм се облегна на възглавницата и си помисли, че не е напълно сам. Соколите се разхождаха по перваза. Изглеждаха нервни. Явно се задаваше нов циклон. Небето бе ясно, но Райм имаше доверие на птиците, те бяха безпогрешни барометри.

Погледна часовника на стената - 11:00. Ето го пак, как­то преди два дена, в очакване на Бъргър. Такъв е животът - отлагане след отлагане, на най-накрая, с малко късмет, дос­тигаме заветната цел.

Погледа двадесетина минути телевизия, като очакваше да чуе за отвличанията. По всички канали обаче вървяха спе­циални предавания за мирната конференция. Каква досада! Райм превключи на някаква сапунена опера, после отново на Си Ен Ен - един репортер пред сградата на ООН. Изключи ядосано проклетия телевизор.

Телефонът иззвъня и Райм се зае със сложната операция по вдигането на слушалката.

- Ало.

Кратка пауза.

- Линкълн?

- Да?

- Джим Полинг е. Как си?

Райм си даде сметка, че напоследък не е виждал много капитана. Освен на пресконференцията, на която Полинг се­деше между кмета и началника Уилсън.

- Добре съм. Има ли нещо ново за престъпника?

- Още не. Но ще го пипнем. Сам ли си?

- Да.

Капитанът замълча за известно време.

- Имаш ли нещо против да намина?

- Заповядай.

- След половин час?

- Няма да мърдам оттук.

Райм отпусна глава на меката възглавница. Погледът му се спря на едно въже, закачено до таблицата на стената. Все още нямаше идея за възела. Не му се щеше да зареже случая, без да е разбрал какъв е. Сети се, че Полинг е рибар. Може би той щеше да го познае...

Полинг.

Джеймс Полинг...

Странно колко много бе настоявал Райм да се заеме с разследването. Как се бореше, за да запази случая за него. Предпочете го дори пред Перети, който беше по-подходящ избор от политическа гледна точка. Спомни си избухването му, когато Делрей и агентите от ФБР дойдоха за уликите.