Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Защо правиш така? - попита Райм.

Тейлър не отговори. Заоглежда внимателно Райм. Про­мърмори, по-скоро на себе си:

- Но невинаги си бил толкова добър. В миналото. Тога­ва допускаше много грешки, нали? В старото време.

„Старото време... Какво има предвид?“

Тейлър поклати оплешивяващата си посребрена глава (не кестенява) и погледна един екземпляр от учебника по криминология. Райм проумя:

- Чел си книгата ми. Няколко пъти. В библиотеката, нали? В кварталния клон на градската библиотека.

В крайна сметка 823 четеше много.

Значи се беше запознал с методите на Райм. Затова бе мел толкова внимателно след себе си; затова носеше ръкави­ци дори когато пипаше предмети, за които повечето престъп­ници не предполагаха, че запазват отпечатъците; затова беше пръскал с дезодорант - знаеше точно какво ще търси Сакс.

И разбира се, бе прочел не само тази книга по кримино­логия.

„Сцени на престъплението“ - също. Така му беше хрум­нала идеята за подхвърлените улики от историята на стария Ню Йорк. Улики, които само Линкълн Райм щеше да разбере.

Тейлър вдигна прешлена, който бе дал на Райм преди осем месеца. Започна да го върти разсеяно между пръстите си. И Райм разбра, че това е бил уводът към кошмара, който последва.

Очите на лекаря гледаха безцелно, в далечината. Райм го беше виждал и друг път в такова състояние - когато Тей­лър го преглеждаше през последните месеци. Преди го бе отдавал на желанието на лекаря да се съсредоточи, но сега разбра, че този поглед е само израз на лудост. Убиецът бе на път да изгуби самообладание.

- Обясни ми - повтори Райм. - Защо?

- Защо ли? - прошепна Тейлър. Прокара ръка по крака на парализирания. Заопипва отново: коляно, кожа, глезен. - Защото ти беше нещо забележително, Райм. Уникално. Ти бе неуязвим.

- Какво значи това?

- Как да накажеш човек, който и без това иска да умре? Ако го убиеш, само ще му направиш добро. Затова трябваше да те накарам да пожелаеш да живееш.

Най-сетне Райм проумя.

„Старото време...“

- Фалшив беше, нали? Онзи некролог от Олбани. Сам си го написал.

Колин Стантън. Доктор Тейлър бе Колин Стантън.

Мъжът, чието семейство бе загинало пред очите му в Китайския квартал. Човекът, който беше стоял вцепенен от ужас, докато кръвта на жена му и двете му деца изтичала, без да може да реши, кого да спаси най-напред.

„Тогава допускаше много грешки. В старото време.“

Най-после, но твърде късно, и последните парчета от мо­зайката намериха местата си.

Ти Джей Колфакс, Монеле Гегнер и Карол Ганц. Беше рискувал да го хванат, само и само да ги погледа - както Стан­тън бе гледал как близките му умират. Искал е отмъщение, но бе лекар, беше се заклел никога да не отнема човешки живот. Затова, за да получи правото да убива, му се беше наложило да се въплъти в историческия си предшественик - Колекционера на кости, Джеймс Шнайдер, безумеца от деветнадесети век, чието семейство бе съсипано от полицията.

- След като излязох от психиатричната болница, се вър­нах в Манхатън. Прочетох в доклада как си пропуснал убиеца, как е избягал от апартамента. Длъжен бях да те убия. Но не можех. Не знам защо... Чаках и чаках нещо да се случи. И тогава попаднах на книгата. Джеймс Шнайдер... Преживял е точно каквото и аз. Той си беше отмъстил - значи и аз можех.

„Изчистих ги от нечистотиите.“

- А некрологът?

- Прав си. Написах го на компютър. Изпратих го на нюйоркския полицейски департамент, за да не ме заподозрат. Тогава станах нов човек. Доктор Питър Тейлър. Едва по-късно разбрах защо съм избрал точно това име. Можеш ли да отгатнеш? - Стантън погледна таблицата. - Отговорът е там.

Райм вдигна очи към постера.

*има начални познания по немски

- Шнайдер е „шивач“ на немски 351.

Стантън кимна.

- В продължение на седмици четох за травмите на гръб­начния стълб, после ти се обадих, като твърдях, че имам пре­поръки от Института по травматология „Колумбия“. Имах намерение да те убия още при първата среща, да те нарежа парче по парче, да те оставя да ти изтече кръвта. Можех да те мъча с часове. Дори с дни. Но какво стана? Разбрах, че искаш да се самоубиеш.

Тейлър се наведе по-близо.

- Господи, още помня първия път, когато те видях. Мръс­ник! Та ти си беше вече мъртъв. Разбрах какво трябва да направя - да те накарам да поискаш да живееш. Трябваше да намеря нещо, заради което животът би имал смисъл за теб.

Значи не е имало значение кого отвлича.

- Не те е било грижа дали жертвите ще оцелеят, или не.