Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Какво искаш да ми кажеш, Джим?

Капитанът сведе очи към пода.

- Не ни беше нужен. Не се нуждаехме от доклада ти.

Райм замълча.

Полинг кимна:

- Разбираш ли какво искам да ти кажа? Толкова исках да пипна онзи Шефърд... Исках да съм сигурен, че ще го осъ­дим. А нали знаеш каква тежест има доклада на Линкълн Райм пред съда? Адвокатите се напикават от страх.

- Но Шефърд щеше да бъде осъден и без доклада ми.

- Така е, Линкълн. Но има и по-лошо. Бях получил сигнал от строителната фирма на метрото, че обектът не е обезопасен.

- Станцията на метрото. Пратил си ме на оглед, преди да я укрепят?

- Шефърд убиваше полицаи. - Лицето на Полинг се из­криви от отвращение. - Исках да го хвана на всяка цена. Бих направил всичко, само и само да го спипам. Но...

Полинг наведе глава.

Райм не продума. Чуваше тътена на падащата греда, гър­ма от чупещото се дърво. Усети как пръстта го затисва. Пос­ле странното спокойствие на тялото, докато сърцето му би­еше уплашено.

- Джим...

- Затова исках да се заемеш със случая, Линкълн. Раз­бираш ли?

Капитанът погледна жално прешлена на масата.

- Постоянно слушам, че животът ти е пропаднал. Че гни­еш тук. Говориш, че искаш да се самоубиеш. Чувствам такава вина... Исках да се опитам да ти върна част от живота.

- И живееш с това чувство на вина от три и половина години?.

- Знаеш ме, Линкълн. Всички ме познават. Арестувам някого, само да ми даде повод, и го смазвам от бой. Не спи­рам, докато не го потроша. Не мога да се овладея. Знам, че понякога съм много груб. Но тези хора са престъпници, или поне заподозрени. Не са от моя лагер. Не са ченгета. Това, което ти причиних... това е грях. Много сгреших.

- Не бях новобранец. Можех да откажа да работя на местопрестъпление, което не е обезопасено.

- Но...

- Преча ли? - чу се друг глас от вратата.

Райм вдигна очи. Очакваше Бъргър. Но в стаята влезе Пит Тейлър. Райм си спомни, че се бяха разбрали да намине, за да прегледа пациента си след пристъпа на дизрефлексия. Също така предполагаше, че лекарят ще му трие сол на глава­та заради Бъргър и „Лете“. Хич не му беше до това - искаше да остане сам, за да осмисли признанията на Полинг. Но каза:

- Влизай, Питър.

- Много смешна система за сигурност, Линкълн. Паза­чът ме попита дали съм лекар и ме пусна. Какво? На адвока­ти и счетоводители забранено ли им е да влизат?

Райм се засмя.

- Изчакай за секунда.

После се обърна към Полинг:

- Съдба, Джим. Просто бях на неподходящо място в неподходящо време. Случва се.

- Благодаря, Линкълн.

Полинг постави ръка на рамото му и стисна леко.

Райм кимна и за да разведри обстановката, представи двамата посетители един на друг:

- Джим, това е Пит Тейлър, един от лекарите ми. А това е Джим Полинг, едно време работехме заедно.

- Приятно ми е - каза Тейлър и подаде дясната си ръка.

Райм се втренчи в дълбокия белег на показалеца му.

- Не! - изкрещя парализираният.

- И вие ли сте полицай?

Тейлър стисна здраво десницата на Полинг и заби ножа с лявата си ръка три пъти в гърдите на капитана, като про­муши острието през ребрата с ловкостта на хирург. Така ня­маше да повреди скъпоценните кости.

С две големи крачки Тейлър се озова до леглото на Райм. Измъкна устройството за управление изпод пръста му и го запокити в другия край на стаята.

Райм понечи да извика, но лекарят кимна към вратата:

- И той е мъртъв. Злополучният ти телохранител.

Тейлър се загледа с удоволствие как Полинг се гърчи на пода като ранено животно и размазва кръвта си навсякъде.

- Джим! - изкрещя Райм. - Не! О, не!...

Капитанът се държеше за гърдите. Стаята се изпълни с отблъскващо гъргорене от гърлото му. Тялото му се извиваше в агония. Накрая се сгърчи силно и замря безжизнено. Изцък­лените, изцапани с капки кръв очи се втренчиха в тавана.

Без да сваля поглед от Линкълн Райм, Тейлър заобиколи леглото, като бавно въртеше ножа в ръка. Дишаше тежко.

- Кой си ти?! - попита Райм.

Тейлър мълчаливо пристъпи напред, постави пръсти вър­ху ръката му и опипа костта. Пресегна се към безименния пръст на лявата ръка на парализирания; погали го с кърва­вия нож. Леко пъхна края на острието под нокътя.

Райм почувства слаба болка. После - по-силна. Пое си въздух.

Внезапно нещо привлече вниманието на Тейлър. Той зас­тина. Наведе се напред. Вгледа се в „Престъпност в стария Ню Йорк“, поставена на устройството за прелистване.

- Ето как, значи... я откри... О, полицията трябва да се гордее, че си работил за нея, Линкълн Райм. Мислех, че ще са ти нужни дни, докато откриеш къщата. Мислех, че дотога­ва Маги ще бъде оглозгана.