Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Сакс... О, Сакс.

Тя отстъпи и дотътри старото кресло от ъгъла на ста­ята. Настани се, като преметна изящните си крака, обути в тъмносини къси панталонки, през облегалката за ръката. Ка­то ученичка. Беше облечена с фланелка на „Хънтър колидж“.

- Защо нас, Райм? Защо преследва нас?

Гласът ѝ беше още хриплив и глух от пръстта, която бе погълнала.

- Защото не отвлечените хора са истинските жертви, а ние.

- Кои ние ?

- Не знам точно. Може би цялото общество. Градът. ООН. Полицията. Отново прочетох библията му - главата за Джеймс Шнайдер. Помниш ли предположението на Тери за това защо престъпникът оставя уликите?

- За да ни направи съучастници - спомни си Селито. - За да сподели вината. За да му бъде по-лесно да убива.

Райм кимна, но каза:

- Аз обаче не споделям това мнение. Мисля, че подх­върлените улики са начин да ни нарани . Всяка мъртва жерт­ва е загуба за нас.

В ученическите си дрехи и с коса, вързана на опашка, Сакс изглеждаше по-красива отвсякога. Но и очите ѝ бяха по-ледени отвсякога. Сигурно преживяваше всяка лопата пръст и мисълта, че е била заровена жива, се стори толкова страшна на Райм, че той не смееше да я погледне.

- Какво има против нас? - попита Сакс.

- Не знам. Бащата на Шнайдер е бил арестуван погреш­ка и умрял в затвора. А нашият престъпник? Де да знам. Аз се интересувам само от уликите...

- ... не от мотивите - довърши Амелия Сакс.

- Защо е решил да ни преследва лично? - попита Банкс.

- Разкрихме бърлогата му и спасихме момиченцето. Мо­же би не ни е очаквал толкова скоро. Може просто да се е ядосал. Лон, всеки от нас трябва да остане под двадесет и четири часова охрана. След като спасихме момиченцето, той няма да се откаже, а ще иска да ни причини максимални ще­ти. Сакс, Джери, аз, Купър, Хауман, Полинг, всички сме в списъка. Между другото нека хората на Перети огледат апар­тамента на Сакс. Сигурен съм, че е оставил чисто след себе си, но все пак. Избягал е по-бързо, отколкото е предвиждал.

- По-добре и аз да ида - каза Сакс.

- Не.

- Да огледам местопрестъплението.

- Трябва да си починеш. Само това, Сакс. Не се сърди, но изглеждаш много измъчена.

- Да, полицай - намеси се Селито. - Това е заповед. Нареждам ви да лежите до края на деня. Двеста души са по петите му. И Фред Делрей е изпратил още сто и двадесет федерални агенти.

- Собственият ми двор е станал сцена на престъпление, а вие ми забранявате да извърша огледа, така ли?

- Точно така - отвърна Райм.

Селито се запъти към вратата:

- Ясно ли е, полицай?

- Тъй вярно.

- Хайде, Банкс, имаме работа. Да те закараме ли, Сакс? Или все още ти позволяват да караш?

- Не благодаря, с кола съм.

Двамата детективи си тръгнаха. Гласовете им заглъхна­ха. Външната врата се затвори.

Райм забеляза, че лампите светят много силно. С някол­ко движения на пръста си той ги затъмни.

Сакс се протегна.

- Ами... - започна тя, точно в момента, в който Райм каза:

- Е?...

Тя погледна часовника.

- Късно е.

- Да.

Тя стана и взе дамската си чантичка от масата. Отвори я, извади несесера си и погледна подутата си устна в огледалцето.

- Не изглеждаш много зле - успокои я Райм.

- Като Франкенщайн съм. Защо не използват конци с цвят на кожата? - Прибра огледалото и преметна чантичката си през рамо. - Преместили са ти леглото. По-близо е до прозореца.

- Накарах Том. Така мога да гледам парка, ако пожелая.

- Е, това е добре.

Тя отиде до прозореца. Погледна навън.

„О, за Бога - помисли си Райм, - предложи ѝ. Какво ще ти стане?“

Промърмори смутено:

- Остани, ако искаш. Става късно. А от Криминологичния ще оглеждат апартамента ти няколко часа.

Зачака с разтуптяно сърце отговора ѝ.

„Хайде, овладей се“ - помисли си той, ядосан сам на себе си.

- С удоволствие - отвърна тя. На лицето ѝ разцъфтя усмивка.

- Добре. Чудесно. Том!

Щяха да послушат музика, да пийнат уиски. Може би да ѝ разкаже още някой случай. Интересно му беше да чуе за баща ѝ, за полицейската работа през шестдесетте и седемдесетте. За миналото на прословутия Централен южен участък.

- Том! Донеси чаршафи. И одеяло. Том! Какво правиш? Том!

Сакс понечи да каже нещо, но болногледачът се появи на вратата и отбеляза намръщено:

- Един грозен крясък е достатъчен, Линкълн.

- Амелия пак ще спи тук. Би ли донесъл някое одеяло и възглавница за дивана?

- Не, този път не на дивана - възрази тя. - Твърд е като камък.

Райм понечи да възрази. Изпита отдавна забравено чув­ство. Въпреки това предложи: