Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Сакс искаше вече да е мъртва. Молеше се това да стане час по-скоро. Бързо. От страх или от сърдечен удар. Преди първата лопата пръст да покрие лицето ѝ. Желаеше го по-силно, отколкото Линкълн Райм - хапчетата и брендито си.

Легнала безпомощно в гроба, изкопан в задния двор на собствения ѝ блок, Сакс усещаше как богатата почва, тежка и гъмжаща от червеи, бавно я засипва.

Със садистична наслада той я заравяше бавно, като хвър­ляше съвсем малко пръст и грижливо я разстилаше върху тялото ѝ. Започна от краката. Сега бе стигнал над корема. Пръстта я галеше под пеньоара и между гърдите като ръце­те на любовник.

Все по-тежка и по-тежка, пръстта се уплътняваше, при­тискаше гръдния ѝ кош. Сакс едва дишаше. Убиецът спря на няколко пъти, за да я погледа, после пак започваше.

„Обича да гледа...“

С ръце под гърба, Сакс напрегна врата си, за да задържи главата си над земята.

Гърдите ѝ изчезнаха под пръстта. Раменете, гърлото. Сту­дената пръст се издигна до пламтящата кожа на лицето ѝ, уплътни се около врата ѝ, така че да не може да мърда глава. Убиецът се наведе и отлепи тиксото от устата ѝ. Преди Сакс да успее да изкрещи, той хвърли лопата пръст в лицето ѝ. Тя потрепери, задави се с черната почва. Ушите ѝ забучаха, по необясними причини в тях зазвуча една стара песен от детст­вото ѝ - „Зелени летни листа“, песен, която баща ѝ непрес­танно въртеше на магнетофона. Тъжна, протяжна. Сакс зат­вори очи. „Всички ще станем на пръст.“ Отвори уста и полу­чи нова порция.

„Да забравиш мъртвите...“

Пръстта я покри цялата.

Абсолютна тишина. Никакво кашляне или задъхване - пръстта е съвършеното средство за умъртвяване. В дробове­те ѝ нямаше въздух, не можеше да издаде никакъв звук. Ти­шина, освен протяжната мелодия и усилващия се рев в уши­те ѝ.

После лицето ѝ се отпусна и тялото ѝ се вдърви, по-неподвижно и от това на Линкълн Райм. Мислите ѝ започнаха да замират.

Тъмнина, тъмнина. Никакви спомени от баща ѝ. Никак­ви спомени от Ник... Никакви спомени от скоростния лост, от километража.

Пълен мрак.

„Да забравиш...“

Земята я натискаше, натискаше. Пред очите ѝ изникна само един образ: ръката, която стърчи от земята и моли за милост. Няма милост!

Ръката ѝ махаше да я последва.

„Райм, ще ми липсваш.“

„Да забравиш...“

Нещо я удари по главата. Силно. Усети удара, но не и болка.

Какво беше? Лопатата му? Тухла? Може би в миг на ми­лосърдие 823 е решил, че бавната смърт е прекалено жесто­ка, и се опитва да пререже гърлото ѝ с лопатата.

Нов удар, и отново. Сакс не можеше да отвори очи, но усети, че става по-светло. По-цветно. Въздух! Изплю пръст­та, която запушваше устата ѝ, и започна да вдишва на пресе- кулки. Започна да кашля, да повръща, да плюе.

Отвори очи и през сълзи и пръст видя неясния образ на Лон Селито, коленичил над нея заедно с двама санитари от „Бърза помощ“, единият от които навря пръсти в устата ѝ, за да я почисти от мърсотията, докато другият приготвяше кис­лородния апарат.

Селито и Банкс продължиха да я разравят с мускулести­те си ръце. Вдигнаха я, пеньоарът се изхлузи от тялото ѝ като змийска кожа. Селито, зрял разведен мъж, извърна тактично глава и я заметна със сакото си. Младият Джери Банкс, разбира се, я изпиваше с поглед, но тя нямаше нищо против.

- Успяхте ли...? - прошепна и избухна в дрезгава кашлица.

Селито погледна с очакване Банкс, който дишаше по-тежко от него. Явно беше, че е тичал. Младият детектив пок­лати глава:

- Избяга.

Сакс седна, няколко минути жадно диша кислород.

- Как? - изхриптя. - Как разбрахте?

- Райм ни изпрати. Не питай откъде е разбрал. Обади се по радиостанцията, за да провери дали всички са добре. После ни изпрати тук. Спешно.

Изтръпването изчезна внезапно. И тогава тя си даде смет­ка какво я е грозяло. Изпусна кислородната маска, отдръпна се ужасена, от очите ѝ потекоха сълзи, закрещя:

- Не, не, не!...

Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да прогони кош­мара.

- О, Господи, Господи!... Не...

- Сакс? - извика разтревожено Банкс. - Какво ти е, Сакс?

По-възрастният детектив му махна да се успокои.

- Нищо ѝ няма.

Постави ръка на раменете ѝ. Сакс се наведе и повърна. Продължи да хлипа, да дере земята с нокти, като че искаше да я удуши.

Накрая се успокои и седна на голите си задни части. За­почна да се смее, отначало тихо, после по-силно и по-силно, истерично, учудена, като видя, че вали - тежки, топли летни капки.

Поставила ръка на рамото му, опряла лице до неговото, Сакс дълго стоя край леглото.