Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Е, сега беше ядосана. Бясна.

Някакъв сополанко - безмозъчно нищожество - ѝ бе от­нел съпруга, беше го застрелял в гърба. А сега някакъв ненормалник ѝ отнемаше дъщерята. Струваше ѝ се, че ще се пръсне. Наложи ѝ се да мобилизира цялата си воля, за да не започне да хвърля предмети по стената и да не завие като койот.

Остана да лежи по гръб на леглото и вяло постави ръка на корема си. Беше глътнала един демерол, който облекчи болката, но не можа да заспи. Цял ден не прави нищо, освен да лежи, да се опитва да намери Кейт и Еди по телефона и да чака новини за Пами.

Продължи да мисли за Рон, за гнева си, представи си как прибира яда в кутия, внимателно я опакова в цветна хартия, залепва я с тиксо...

Телефонът иззвъня. Карол се стресна, след това се хвър­ли към слушалката:

- Ало?

Полицайката ѝ съобщи, че са намерили Пами, че е в бол­ница, но нищо ѝ няма. След малко се обади и самата Пами и майка и дъщеря започнаха да плачат и да се смеят едновре­менно.

След десет минути Карол вече пътуваше към Манхатънската болница на задната седалка на черна полицейска кола.

Буквално спринтира по коридора към стаята на Пами и остана изненадана, когато едва не се сблъска с един полицай, застанал на пост пред вратата. Значи не бяха хванали още мръсника. Но щом видя дъщеря си, Карол веднага го забра­ви, забрави ужаса в таксито и зловещото подземие. Обгърна нежно малкото си момиченце:

- О, слънчице, липсваше ми! Добре ли си?

- Тази госпожица уби едно кученце...

Карол се обърна и погледна високата червенокоса жена, която я беше измъкнала от мазето на църквата.

- ... но така трябваше, защото искаше да ме изяде.

Майката прегърна Сакс:

- Не знам какво да кажа... Просто... Благодаря, много ви благодаря.

- Пами е добре - увери я Сакс. - Няколко драскотини - нищо сериозно - и малко кашля.

Един млад полицай внесе куфара и жълтата ѝ раница:

- Госпожо Ганц, аз съм детектив Банкс. Ето нещата ви.

- О, слава Богу.

- Липсва ли нещо?

Карол провери внимателно съдържанието на раницата. Всичко беше вътре: парите, Мечо Пух, пластилина, „Чичко Косичко“, компактдисковете, радиото будилник... Не беше взел нищо. Само...

- Знаете ли, струва ми се, че липсва една снимка. Не съм сигурна. Мисля, че бяха повече. Но всичко важно си е тук.

Детективът ѝ даде да подпише разписка.

Влезе един лекар стажант. Започна да се шегува с Пами за куклата Мечо Пух. Измери ѝ кръвното.

- Кога ще я изпишете? - попита го Карол.

- Ами добре ще е да я оставите за няколко дни. Просто да се уверим...

- Няколко дни ? Та на нея нищо ѝ няма.

- Има лек бронхит и... - стажантът понижи глас - иска ­ме да я прегледа и психиатър. За да се уверим, че всичко е наред.

- Ама тя щеше да дойде с мен утре, на церемонията по откриването на конференцията.

- По-лесно ще я пазим тук - каза полицайката. - Не знаем къде е извършителят... похитителят. Вас също ще ви придружи един полицай.

- Е, сигурно сте прави. Мога ли да остана с нея замалко?

- Разбира се - отвърна лекарят. - Останете, ако искате, цяла нощ. Ще ви донесем легло.

Оставиха Карол сама с дъщеричката ѝ. Тя седна на лег­лото и прегърна детето. За момент с отвращение си спомни как той, откаченият, бе опипвал Пами. Как я бе погледнал с безумните си очи и я беше помолил да му позволи да ѝ одере крака... Карол потрепери и заплака.

Гласът на Пами я върна към действителността:

- Мамо, разкажи ми приказка... Не, не, изпей ми нещо. Изпей ми песничката за приятелите. Моля те, моля те.

Карол се успокои.

- Онази ли песничка искаш да ти изпея?

-Да!

Тя прегърна момиченцето в скута си и с треперещ глас запя „Щом имаш приятел“. Пами припяваше на някои куп­лети.

Тази песен бе от любимите на Рон и през последните години Карол избухваше в сълзи още щом чуеше първите акорди.

Сега двете c Пами успяха да изкарат песента със съвсем малко фалшиви ноти, със сухи очи и с усмивки на лицата.

Амелия Сакс най-сетне се прибра в апартамента си в Каръл Гардънс в Бруклин.

Точно на шест преки от дома на родителите ѝ, където все още живееше майка ѝ. Веднага щом се прибра, Амелия натисна едно от копчетата за бързо набиране на телефона в кухнята.

- Мамо. Аз съм. Хайде в сряда да те водя в „Плаза“. Тогава съм свободна.

- По какъв повод? За да отпразнуваме новата ти служ­ба ли? Как е във „Връзки с обществеността“? Защо не се обади по-рано?

Сакс се засмя. Даде си сметка, че майка ѝ няма никаква представа какво е правила през последните два дни.