Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Пами започна да хленчи. Сакс се сви, готова за стрелба, и отново зашари с фенера из мазето. Никаква следа от убиеца.

- Няма нищо, слънчице. Отиваме си вкъщи. Всичко ще се оправи. Онзи човек, помниш ли го?

Детето кимна.

- Тръгна ли си?

- Не знам. Искам при мама.

Гласовете на останалите полицаи се чуха отгоре. Първи­ят и вторият етаж бяха обезопасени.

- Колата и таксито, намерихте ли ги? - попита Сакс.

- Няма ги. Сигурно е избягал.

„Не е там, Амелия. Няма логика да е там.“

- Обезопасено ли е мазето? - извика един полицай.

- Сега ще проверя. Изчакайте.

- Слизаме.

- Не. Сцената на престъплението е доста чиста, искам да я запазим такава. Извикайте само лекаря, за да види де­тето.

Младият лекар слезе и се наведе над Пами.

Тогава Сакс забеляза една следа в меката пръст. Тя во­деше към ниска, боядисана в черно метална врата. Прибли­жи се, като внимаваше да не стъпи върху следите, които ве­роятно бе оставил, и се наведе. Вратата бе полуотворена и, изглежда, водеше към тунел, тъмен, но не непрогледен, свър­зан със съседната сграда.

„Ето откъде е избягал. Мръсник!“

Тя бутна леко вратата. Отвори се без скърцане. От дру­гата страна на тунела, десетина метра дълъг, се виждаше бле­да светлина. Никакво движение.

Ако нещо ѝ се привиждаше, то сигурно беше сгърченото тяло на Ти Джей, завързано за тръбата, или облите форми на Монеле Гегнер, полазена от дебелия черен плъх.

- Патрул 5885 до командния център.

- Казвай - обади се Хауман.

- Открих тунел, който води към постройка южно от къщата. Някой да я хване на прицел.

- Прието .

- Влизам.

- В тунела ли? Изчакай подкрепления, Сакс.

- Отхвърлено. Не искам да се замърси сцената на прес­тъплението. Нека само някой да се погрижи за момичето.

- Повтори .

- Без подкрепления.

Сакс изключи фенера и запълзя напред.

Разбира се, в академията не бяха изучавали промъкване през миша дупка. Но Сакс си спомни какво ѝ бе казал Ник за обезопасяване на тесни помещения: „Оръжието - близо до тялото, за да не ти го изритат от ръката. Три стъпки (е, припълзявания), спри. Ослушай се. Още две. Спри. Пак се ослу­шай. Следващия път - четири стъпки. За да не може да пред­види действията ти.“

„По дяволите, каква тъмница! И каква е тази миризма?“

Сакс сбърчи нос с отвращение от блудкавата воня на гнило.

Клаустрофобията я накара да спре, за да преодолее чув­ството, че стените ще я смачкат. Страхът ѝ отмина, но воня­та се усили. Започна да ѝ се повдига.

„Тихо, момиче. Тихо!“

Овладя се и продължи.

„Какъв е пък този звук? Като от електроуред. Бръмче­не. Усилва се и отслабва.“

Три метра от края на тунела. През дупката се виждаше другото мазе. Мрачно, не толкова непрогледно като предиш­ното. В снопа дневна светлина, която се процеждаше през някакъв мръсен прозорец, плуваха прашинки.

„Не, не, момиче. Много напред държиш пистолета. Един ритник и край. По-близо до лицето. Премести тежестта си назад! Използвай ръцете за стрелба, а не за опора.“

Стигна до изхода.

Коремът ѝ отново се сви, опита се да заглуши звука.

„Дали ме дебне?

Показваш глава и бързо се оглеждаш. Имаш каска, тя ще те защити от всичко, освен от метален или тефлонов пред­мет. И помни: той има пистолет.

Добре. Помисли. Накъде да погледнеш най-напред?“

„Наръчникът на полицая“ не казваше нищо по този въп­рос, а и Ник не ѝ бе дал никакъв съвет.

„Избери случайно. Ляво.“

Сакс показа бързо глава, погледна наляво. Върна се в тунела.

Нищо не видя. Само гладка стена и сенки.

„Ако е от другата страна, вече ме е видял и е заел пози­ция. Добре, да върви по дяволите. Хайде пак. Напред!“

„Когато се движиш...“

Сакс скочи напред.

„... не могат да те хванат.“

Приземи се тежко, претърколи се. Извъртя се.

Силуетът се криеше в сенките до стената, пед прозоре­ца. Тя се прицели, понечи да стреля. Изведнъж застина.

Амелия Сакс едва не повърна.

„О, Боже!...“

Втренчи се ужасено в тялото.

От кръста нагоре жената бе слаба, с тъмнокестенява ко­са, измъчено лице, малки гърди, жилави ръце. Кожата ѝ гъм­жеше от червеи и мухи - бръмченето, което Сакс бе чула.

От кръста надолу беше... нищо. Кървав таз, бедрена кост, опашната кост, крака... Плътта се бе разтворила в отврати­телната баня, в която киснеше - ужасна супа, тъмнокафява, с плуващи парчета месо. Сода каустик или някаква киселина. От изпаренията очите на Сакс се насълзиха. Сърцето ѝ задумка от ужас и погнуса.

„О, горката...“