Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Гледаш ли новините, мамо?

- Дали ги гледам? Та аз съм най-голямата почитателка на Броко, нали знаеш?

- Значи си чула за онзи, който отвлича хора през пос­ледните два дена?

- Че кой не е чул?... Какво искаш да ми кажеш, скъпа?

- Аз участвам в разследването.

Сакс разказа на удивената си майка цялата история - за спасяването на жертвите, за Линкълн Райм и (като премъл­ча някои неща) за сцените на престъпленията.

- Ейми, баща ти щеше страшно да се гордее с теб.

- Значи запазвам маса за шест в сряда. В „Плаза“. Ста­ва ли?

- Откажи се, скъпа. Не си пилей парите. Имам гофрети и „Боб Еванс“ във фризера. Защо не дойдеш у нас?

- Там не е много скъпо, мамо.

- Не било много скъпо ли? Вечерята струва цяло със­тояние .

- Е, тогава какво ще кажеш за „Пинк тикъп“? - предло­жи Сакс, като се стараеше да звучи, като че идеята ѝ е хрум­нала спонтанно.

„Пинк тикъп“ бе малко ресторантче в Уест Вилидж, къ­дето правеха най-добрите палачинки и омлети по Източното крайбрежие.

Майка ѝ се замисли.

- Добра идея.

Сакс използваше тази стратегия от години.

- Трябва да поспя, мамо. Ще ти звънна утре.

- Много работиш, Ейми. И това разследване... не е ли опасно?

- Аз върша само техническата работа, мамо. Огледа на местопрестъплението. Няма по-безопасна работа.

- И са поискали точно теб ! Баща ти щеше да се гордее.

Сакс затвори. Взе душ и се просна на леглото.

След като си тръгна от стаята на Пами, бе посетила още две от спасените жертви на Извършител 823. Монеле Гегнер, овързана с бинтове и натъпкана със серум против бяс, бе из­писана и се връщаше при родителите си във Франкфурт, „но само до края на лятото“, както изрично обясни. Махна към стереоуредбата и колекцията си от компактдискове в мизер­ния апартамент в „Дойче хаус“, като че да покаже, че никой американски психар няма толкова лесно да я изгони от града.

Уилиам Евърет още лежеше в болницата. Счупеният пръст не бе болка за умиране, но сърцето му отново го безпо­коеше. Сакс остана изненадана да научи, че преди години е имал магазин в Хелс Кичън и вероятно е познавал баща ѝ. „Познавах всички квартални полицаи - каза той. Сакс му по­каза снимка на баща си с униформа. - Да, мисля, че го позна­вам. Не съм сигурен, но ми се струва, че го познавам.“

Разговорите бяха на общи теми, но Сакс не изпускаше бележника си. Въпреки това никоя от жертвите не бе успяла да ѝ каже нещо повече за Извършител 823.

Тя погледна през прозореца. Листата на гинковите дър­вета и яворите трептяха от вятъра. Сакс свали униформата, зачеса се под гърдите - където винаги я засърбяваше зверс­ки, щом постоеше с бронирана жилетка. Облече си пеньо­ара.

Извършител 823 нямаше много време за бягство. Поли­цията бе огледала всеки милиметър от скривалището му във Ван Бреворт. Въпреки че, както каза собственикът на къща­та, се бил нанесъл преди много време - миналия януари (под фалшиво име, което не учуди никого) - 823 не беше оставил никаква следа от себе си, дори отпадъци. След като Сакс ог­леда сцената, специалистите по отпечатъци претърсиха ця­лото жилище. Засега предварителният доклад не беше осо­бено оптимистичен.

- Като че и в клозета е ходил с ръкавици - отбеляза младият Банкс.

Един патрул беше засякъл таксито и форда, които Из­вършител 823 хитро бе оставил близо до пресечката на „Ди авеню“ и Девета улица. Селито предположи, че на местните крадци са им били достатъчни седем-осем минути, за да ги разфасоват до неузнаваемост. Каквито и веществени доказа­телства да бе имало в колите, сега се продаваха в десетината магазина за резервни части в квартала.

Сакс пусна телевизора, за да чуе новините. Нито думич­ка за отвличанията. Само репортажи от церемонията по отк­риване на конференцията.

Тя остана с поглед, прикован в екрана, докато показваха Браянт Гъмбъл, генералния секретар на ООН, някакъв де­легат от Близкия изток. Изгледа втренчено рекламите, като че искаше да ги научи наизуст.

Защото предпочиташе да мисли за всичко друго, но не и за споразумението си с Линкълн Райм.

Сделката беше ясна: сега, когато Карол и Пами Ганц бяха спасени, да го остави за един час насаме с доктор Бъргър.

Този Бъргър... Хич не ѝ харесваше погледът му. От на­халните му очи и якото му телосложение направо струеше самочувствие. И тази заресана назад черна коса. Скъпите дре­хи. Не можа ли Райм да намери поне някой като Кеворкян? Може да беше извратен, но поне изглеждаше като мъдър ста­рец.

Очите ѝ се затвориха.