Джефри Дивър - Колекционерът на кости

„Да забравиш мъртвите...“

Сделката си е сделка. По дяволите, Райм...

Е, нямаше да го остави, без да се опита отново да го разубеди. Последния път я свари неподготвена. Беше разстро­ена. Не успя да измисли убедителни аргументи. Утре ще го разубеди. Или поне ще го накара да изчака. Един месец. По дяволите, поне един ден.

Какво ще му каже? Трябва да измисли по-убедителни аргументи. Да си нахвърли записки, малка реч.

Сакс отвори очи и стана, за да вземе лист и химикалка. Ще...

Застина, въздухът в белите ѝ дробове изсвистя като вя­търа навън.

С тъмни дрехи, маска за ски и ръкавици, черни като кат­ран, Извършител 823 стоеше насред стаята ѝ.

Сакс бързо протегна ръка към нощната масичка, към пистолета и ножа. Но той бе готов. Лопатата се стовари по слепоочието ѝ. В черепа ѝ избухна жълта светлина.

Тя се опря на ръце и колене; нападателят я ритна в гър­ба и тя се просна по корем, въздухът ѝ излезе. Белезниците щракнаха зад гърба ѝ, устата ѝ бе залепена с тиксо. Уби­ецът действаше чевръсто. Обърна я по гръб, разтвори пен­ьоара ѝ.

Сакс започна да рита бясно, напразно се опитваше да махне белезниците.

Той я ритна в корема. Обхвана я под мишниците и я пов­лече през задната врата към голямата вътрешна градина.

Очите му не се отместваха от лицето ѝ. Дори не пог­леждаше гърдите ѝ, корема, червените къдрици между кра­ката. Бе готова да му се отдаде, само и само да спаси живо­та си.

Но не, диагнозата на Райм бе вярна. Не половата незадоволеност управляваше действията на 823. Нещо друго човър­каше съзнанието му. Стовари я по гръб сред тропическите цветя, далеч от погледите на съседите. Огледа се. Вдигна ло­патата и я заби в пръстта.

Амелия Сакс заплака.

Райм потърка глава във възглавницата.

Нервен тик, както го беше определил един лекар, без някой да го пита за мнението му. Като Амелия Сакс, която си чоплеше ноктите.

Райм раздвижи врата си, разтърси глава и погледна таб­лицата на стената. Историята на лудостта бе записана някъ­де там. В черните, наклонени ръкописни букви, и в интерва­лите между думите. Но краят още не се виждаше. Все още.

Той се замисли. Съвсем малко неща оставаха необяс­нени.

Белегът на пръста.

Възелът.

Афтършейвът.

Белегът не беше от голяма полза, освен ако не хванат заподозрян, чиито отпечатъци да изследват. За възела имаха само мнението на Банкс, че не е морски.

Ами евтиният афтършейв? Не са много престъпниците, които ще се пръскат с парфюм, преди да отвлекат някого. Райм отново стигна до извода, че убиецът използва афтършейв само за да прикрие някаква друга миризма. Каква? На ядене, алкохол, химикали, цигари...

Усети, че някой го наблюдава, и се обърна надясно.

Черните дупки на змийския череп гледаха към леглото. И тази улика не се връзваше с останалите. Като че нямаше друга цел, освен да ги обърка.

Хрумна му нещо. С помощта на изнервящото го устрой­ство за прелистване Райм отново отвори „Престъпления в стария Ню Йорк“. На главата за Джеймс Шнайдер. Намери параграфа, който го интересуваше:

„Един известен лекар на ума (специалист в областта „пси­хология“, отскоро възникнало направление в медицината) предполага, че крайната цел на Джеймс Шнайдер не е убий­ството на жертвите. По-скоро - както твърди ученият - извергът е търсил отмъщение към онези, които са му причини­ли нещо, което той приема като вреда: градската полиция, ако не и цялото общество.

Кой знае, откъде произлиза тази омраза? Може би, като стария Нил, изворите ѝ са потулени в непознати дълбини (ве­роятно и за самия престъпник). Все пак една от причините може да се намери в един известен факт. На десетгодишна възраст младият Джеймс Шнайдер станал свидетел как по­лицията отвежда баща му в затвора (където той по-късно умира) за грабеж, който впоследствие се разбира, че не е из­вършил. Вследствие този неоправдан арест майката на мом­чето повела живот на уличница и изоставила сина си, който израснал в сиропиталище.

Дали безумецът не е извършил всички тези деяния, за да се надсмее над властта, която е разрушила семейството му?

Вероятно никога няма да разберем.

Остава ясно, че присмивайки се на некадърността на па­зителите на реда, Джеймс Шнайдер (Колекционера на кости) е насочил отмъщението си към града и невинните си жертви.“

Линкълн Райм се отпусна на възглавницата и отново заг­леда таблицата.

Пръстта е най-тежкото нещо на света.

Като самата Земя. Това е прахта от горящото ядро и не убива, защото измества въздуха от белите дробове, а защото смачква тялото.