Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Отряд две, на позиция, край.

- Прието, Отряд две. Двата отряда - готови за влиза­не. На „три“.

Сакс провери за последен път пистолета си.

- Едно ...

Облиза потта от подутата си устна.

- Две.

„Добре, Райм, часът настъпи...“

- Три!

От другата страна се чу слаба експлозия; двата отряда влязоха. Светкавично. Сакс се затича след полицаите; те се разпръснаха; светлината от фенерите им заигра покрай яр­ките петна от слънчевите лъчи, които струяха през прозор­ците. Тя остана сама. Останалите трескаво претърсваха шка­фове и килери, зад гротескните статуи, които изпълваха къ­щата.

Сакс зави зад един ъгъл. Пред очите ѝ изникна бледо лице, нож...

Сърцето ѝ подскочи. Тя зае позиция за стрелба, прицели се. Тъкмо да натисне спусъка, и си даде сметка, че се е уплашила от някаква си рисунка на стената. Призрачен блед месар с нож в едната ръка и пържола в другата.

„Божичко!...Страхотно жилище си е избрал.“

Полицаите се втурнаха нагоре, за да претърсят първия и втория етаж.

Сакс обаче имаше друга цел.

Намери вратата към мазето. Полуотворена. „Добре. За­гаси фенера. Първо погледни зад вратата.“ Спомни си какво ѝ казваше Ник: „Никога не се показвай иззад ъгъл или врата в цял ръст - престъпникът очаква точно това“. Тя коленичи. Пое си дълбоко въздух. „Напред!“

Нищо. Тъмнина.

„Назад зад прикритието. Ослушай се...“

Отначало не чу нищо. После долови дращене. Тропане. Звук от усилено дишане и ръмжене.

„Той е там и се опитва да се измъкне.“

- Засякох движение в мазето. Трябва ми подкрепление.

- Прието.

Изгаряше от нетърпение. Помисли си за момиченцето долу, при убиеца. И тръгна към мазето. Спря и отново се заслуша. Изведнъж си даде сметка, че тялото й от кръста надолу е идеална мишена. Скочи и се сви в тъмнината.

„Дишай дълбоко. Сега!“

Халогенният фенер в лявата ѝ ръка изпрати ярък лъч в мрака. Дулото на пистолета неотклонно следеше центъра на светлия кръг, който затанцува из стаята. „Дръж фенера на­долу. Той сигурно също е залегнал.“ Спомни си какво ѝ беше казал Ник: „Престъпниците не летят.“

Нищо. Нито следа от него.

- Полицай Сакс! - извика една барета от горния етаж.

- О, не! - извика Сакс: фенерът ѝ освети Пами Ганц, засти­нала в ъгъла на мазето. - Не мърдай! - викна Сакс на полицая.

На сантиметри от момиченцето се облизваха няколко бездомни кучета, душеха лицето ѝ, ръчичките, крачетата. Де­тето ужасено местеше поглед ту към едно, ту към друго. Гърдичките ѝ се вдигаха и отпускаха учестено, по бузките ѝ се стичаха сълзи. Устата ѝ бе отворена и езикът изглеждаше залепнал за горната устна.

- Стойте горе - каза Сакс на полицая. - Да не ги разд­разните.

Сакс се прицели, но не посмя да стреля. Щеше да убие две или три от животните, но останалите можеха в уплахата си да нахапят детето. Едното куче бе достатъчно голямо, за да прегризе с едно стисване вратлето ѝ.

- Той долу ли е? - попита полицаят.

- Не знам. Повикайте лекар. И той да остане горе. Ни­кой да не слиза.

- Добре.

Като насочваше пистолета ту към едно, ту към друго животно, Сакс тръгна внимателно напред. Кучетата едно по едно я усетиха и обърнаха гърбове на Пами. Момиченцето бе просто плячка за тях, Сакс - опасност. Започнаха да ръмжат и да скимтят, приклекнаха на задните си лапи, готови за скок.

- Страх ме е - проплака Пами и отново привлече вни­манието им.

- Шшшт, слънчице. Недей да говориш. Тихичко.

- Мама. Искам при мама !

Пискливият ѝ плач раздразни кучетата. Те започнаха да обикалят, като душеха и ръмжаха.

- Спокойно, спокойно...

Сакс заобиколи. Кучетата я следяха с поглед, очите ѝ, протегнатите ръце, пистолета. Разделиха се на две групи. Ед­ните останаха при Пами, другите се опитаха да заобиколят Сакс.

Тя се промъкна между Пами и най-близките три кучета.

Местеше пистолета наляво-надясно като махало. Черните очи на животните неотлъчно следяха черното дуло на оръ­жието.

Едно от кучетата, с проскубана жълта козина, изръмжа и пристъпи напред.

- Мамо!... - проплака момиченцето.

Сакс бавно се приближи. Приклекна, хвана детето за блуз­ката и издърпа Пами зад гърба си. Жълтото куче се прибли­жи още.

- Чиба! - извика Сакс.

Кучето пристъпи напред.

- Марш!

Жълтото куче оголи кафявите си зъби, събратята му на­остриха уши.

- Махай се, по дяволите! - изкрещя Сакс и го удари с цевта по муцуната. Кучето отскочи, изскимтя и побягна на­горе по стълбите.

Пами изпищя; останалите кучета се разлаяха. Започнаха да се боричкат помежду си. Един покрит с белези ротвайлер отпусна дебелата си муцуна на пода пред Сакс. Тя тропна с крак пред носа му, кучето подскочи уплашено и се втурна към стълбите. Останалите го последваха като хрътки заек.