Джефри Дивър - Колекционерът на кости

Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата ѝ.

- Мама! - проплака тя. - Искам при мама.

Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатния череп. Крехките ръчички.

Тя се разпищя като полицейска сирена.

Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръ­ката си над главата ѝ. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж „Кромкот“), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ - Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)

Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в об­ширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по сте­ните на коридора - работници, ококорени жени и деца. Наос­три уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.

Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.

Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на плат­ноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.

Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кос­ти. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.

А може би усещаше някаква назряваща трагедия.

След няколко минути виковете на Маги престанаха и отс­тъпила място на звуците на стария град: рева на парни мавдшад, звъна на камбани, изстрели и тропане на копита по паветата.

Забравил полицаите, които бяха по петите му, Колекционе­ра продължи да гледа през прозореца. Забрави и Маги, наблю­даваше само призрачната фигура, която вървеше по улицата.

„Тогава и сега.“

Погледът му остана вперен навън през прозореца, в едно отминало време. Затова не забеляза, че помиярите се вмък­наха през вратата, която бе оставил открехната. Те го пог­леднаха, спряха за момент на вратата на салона, после се обър­наха и тихо се запромъкваха към задната част на къщата.

С вдигнати муцуни, с наострени уши те внимателно изу­чаваха непознатото място. Особено ги заинтригува тихото скимтене, което идваше някъде изпод земята.

Толкова бяха отчаяни, че дори Братята Харди се разделиха.

Бединг обикаляше пет-шест улици около „Деланси стрийт“, Сол - малко по на юг. Селито и Банкс също имаха райони за претърсване, а неколкостотинте полицаи, барети и федерални агенти чукаха от врата на врата и разпитваха за дребен мъж, плач на малко дете, сребрист „Таурус“ и изоста­вена стара къща във федерален стил с фасада от розов мра­мор и задни стени от пясъчник.

„Ха, кво значи „федерален стил“?... Да съм виждал дете ли? Дали някога съм виждал дете в долен Ийстсайд? Хей, Джими, да си виждал деца напоследък? През последните шей­сет секунди май не съм.“

Амелия Сакс не се спираше. Бе настояла да провери заедно с отряда на Селито района на магазина на „Шоп­райт“, от който Извършител 823 бе закупил телешкия ко­кал. После бензиностанцията, откъдето бе взел бензина. Биб­лиотеката, от която бе откраднал „Престъпност в стария Ню Йорк.“

Не намериха никакви следи и се скитаха като кучета, подмамени от десетки различни миризми. Всеки си избра квартал за обхождане.

Сакс наду газта и обиколи още една улица. Беше обърка­на, както при огледите на всички сцени досега: имаше прека­лено много улики, прекалено много следи. Безнадеждно. Тук, по горещите, мръсни улици, които се пресичаха със стотици други улички и сокаци, сред хилядите сгради (всичките ста­ри), намирането на скривалището на убиеца ѝ се струваше също толкова невъзможно, както (като в случая, който ѝ бе разказал Райм) да откриеш косъм, залепен на тавана от ударната вълна на револвер калибър 0.38.

Искаше ѝ се да огледа внимателно всяка уличка, но като си мислеше за детето, оставено в някое подземие, на крачка от смъртта, започна да кара по-бързо. Гледаше трескаво наля­во и надясно с надеждата да забележи къщата от розов мра­мор. Налегнаха я подозрения. Дали не бе пропуснала пост­ройката в бързината? Или трябваше да кара лудешки, за да претърси повече улици?